– Сярата, която открихме в джоба на Петер, и тя ли бе част от вашия фокус?
Софи кимна.
– Взехме я от един съд на Марта. Мислехме, че щом вещиците използват сяра за магиите си, няма да навреди и на нас. Петер си напълни джобовете с нея. Мислеше, че така ще мирише по-добре...
– Вие сте откраднали корена мандрагора от акушерката, нали? – продължи Симон. – Трябвал ви е за вашите игри на магьосници.
– Намерих го при Марта – призна Софи. – Веднъж тя ми бе разказала за чудната сила на мандрагората. Тогава си помислих, че ако го сложа за три дни в мляко, ще се превърне в човече и ще ни пази... Нищо не се получи, само започна да мирише. От остатъка сварих отвара на Клара.
Лекарят погледна момиченцето в безсъзнание. Беше цяло чудо, че е преживяло такова лечение. Но може би мандрагората бе направила и нещо добро. Клара спеше от дни, така тялото ѝ имаше достатъчно време да се самолекува.
Той отново се обърна към Софи:
– Затова не сте отишли при съдебния секретар или при друг член на Съвета, за да му разкажете какво сте видели – констатира той. – Защото ви е било страх, че заради знака ще ви заподозрат във вещерство.
Софи кимна.
– Когато се случи това с Петер, все още смятахме да го направим – каза тя. – Кълна се в бога, когато камбаните биха десет часа, искахме да отидем при Лехнер и да му признаем всичко. Но тогава вие намерихте Петер долу край Лех и знака на вещиците. Тогава започна брожението и всички заговориха за вещици.
Тя погледна отчаяно Симон.
– Мислехме, че никой няма да ни повярва. Че ще ни сметнат за магьосници и ще ни изгорят заедно с Марта. Толкова ни беше страх!
Симон погали сплъстените ѝ коси.
– Всичко е наред, Софи. Всичко е наред...
Той погледна малката лоена свещ, която мъждукаше до него. Щеше да гори още най-много половин час. След това единственият източник на светлина щеше да е процепът под каменната плоча. Хрумна му, че може да направи студен компрес на подутия глезен на Клара с парче плат от дрехата си, но се отказа. Водата, която се беше събрала в малки локви, беше твърде мръсна. Вероятно компресът щеше да разболее още повече момичето. За разлика от много други лекари, Симон бе убеден, че мръсотията води до инфекции. Бе видял твърде много войници да умират от замърсени превръзки.
Внезапно нещо го накара да замре и да се ослуша. Някъде далеч се чуваха гласове. Идваха отгоре. Симон скочи. На строежа имаше хора! Софи също бе спряла да плаче. Заедно се опитваха да разберат на кого принадлежат гласовете. Но те бяха твърде тихи.
Симон набързо прецени риска. Възможно бе над тях да се намират наемниците или самият Дявол. Може би лудият бе убил палача и бе изпълзял през кладенеца на светло. От друга страна, Клара бе загубена тук долу. След кратко колебание, той сви пръстите си на фуния и извика дрезгаво в шахтата.
– Помощ! Тук сме! Тук долу! Чува ли ни някой?
Гласовете горе заглъхнаха. Нима хората бяха отминали? Симон продължи да вика. Сега и Софи му помагаше.
– Помощ! Чувате ли ни? – викаха те заедно.
Изведнъж се чуха глухи стъпки и трополене. Над тях говореха няколко души. После каменната плоча се отмести със скърцане и по лицата на затворниците падна широк лъч светлина. В дупката горе се появи една глава. Симон примигна. Слънчевата светлина почти го ослепи след толкова часове, прекарани в мрак. Най-после той разпозна човека.
Беше благородникът Якоб Шрефогъл!
Когато съветникът видя дъщеря си долу, започна да вика. Гласът му звучеше хрипливо:
– Господи, Клара! Жива си! Слава на Пресветата Дева!
Той се обърна назад.
– Бързо, донесете въже! Трябва да ги извадим!
След малко едно въже се залюля в шахтата и бързо се спусна надолу. Симон опаса с въжето тялото на Клара и даде знак да я изтеглят. След това дойде ред на Софи. Той пое нагоре последен.
Горе Симон се огледа. Трябваше му време, за да се ориентира. Наоколо се издигаха стените на новия параклис. Шахтата се намираше точно под една вехта каменна плоча в средата. Работниците трябва да бяха използвали стара основа за пода. Лекарят погледна още веднъж в тъмнината. Вероятно на това място се бе издигала църква или друга свещена постройка, която бе свързана чрез проход с подземния свят. При сегашните строителни работи плочата явно не бе направила впечатление на занаятчиите.
За миг го побиха студени тръпки. Древна шахта към ада. А долу самият дявол чакаше бедните грешници.
По-нататък до стените стояха двамата пазачи. Единият носеше превръзка около челото и се почесваше замаян, другият гледаше сравнително бодро, въпреки голямата синина под дясното око. Симон неволно се засмя. Палачът си бе свършил добре работата, при това без да причини сериозни увреждания. Той бе истински майстор в своя занаят.