Якоб Шрефогъл се грижеше за осиновената си дъщеря. Наливаше капка по капка вода в устата ѝ, бършеше челото ѝ. Когато младият съветник забеляза погледа на Симон, заговори, без да прекъсва заниманията си:
– След като вчера следобед бяхте при мен и питахте за старите документи вече нямах покой. Мятах се цялата нощ насам-натам. Сутринта отидох първо у вас, а после и в дома на палача. Когато не намерих никого там, дойдох на строежа.
Той посочи двамата пазачи, които все още седяха замаяни до стената.
– Намерих ги зад купчината трупи. Бяха завързани, със запушени усти. Симон, можете ли да ми кажете какво се е случило тук?
Симон накратко му разказа за преживелиците им в кладенеца. Разказа за гномската дупка, за борбата на палача с наемника и за бягството им през тунела. А също и какво са видели децата преди една седмица по пълнолуние. Запази за себе си само подозрението, че долу се намира съкровището на стария Шрефогъл. А също и факта, че Якоб Куизъл бе повалил пазачите. Благородникът навярно предполагаше, че Дявола е обезвредил стражите, преди да слезе в кладенеца.
Якоб Шрефогъл слушаше с отворена уста. Само от време на време задаваше по някой въпрос или се обръщаше, за да погледне още веднъж Клара.
– Значи, децата са си нарисували сами знака на вещиците, за да се пазят от другите деца – каза той накрая.
Погали спящата Клара по горящото чело. Сега дишането ѝ бе доста по-спокойно.
– Господи, Клара! Защо не ми каза за това? Можех да ви помогна!
Той погледна гневно Софи.
– Малкият Антон и Йоханес Щрасер можеха да бъдат спасени, ако не бяхте така твърдоглави. Какво си мислехте? Тук се разхожда луд, а вие продължавате да си играете игричките!
– Не бива да обвиняваме децата! – каза Симон. – Те са малки и са били уплашени. Важното е, че хванахме убийците. Двама от тях вероятно са отвлекли Магдалена! А предводителят им все още е с палача долу в лабиринта!
Той погледна кладенеца. От него се издигаше дим. Какво ли се разиграваше там долу сега? Дали Якоб Куизъл беше мъртъв? Симон бързо прогони тази мисъл и се обърна отново към благородника:
– Кой ли е поръчителят? За кого е било така важно да не бъде построен приютът? Кой не се е спрял дори пред убийствата на деца?
Якоб Шрефогъл сви рамене.
– Доскоро подозирахте мен... Мога само да се повторя. Повечето от благородниците в Съвета, в това число и първият бургмистър, бяха против строежа, защото се страхуваха, че може да навреди на града. Смешно е, ако се замислиш. Дори Аугсбург има такъв приют!
Той поклати възмутено глава.
– Но заради това да разрушиш строежа и да премахнеш свидетелите? При това деца? Не мога да си го представя, дори да искам.
Някой се закашля яростно. Двамата трепнаха и се обърнаха.
От кладенеца по въжето се измъкваше катраненочерна фигура. Стражите грабнаха алебардите си и предпазливо тръгнаха натам. Човекът, който се показа от ръба на кладенеца, приличаше на самия дявол. Беше от главата до петите в сажди, само бялото на очите му светеше. Дрехите му бяха прогорени на много места и пропити с кръв. Призракът стискаше между зъбите си тояга от лиственица, тлееща в единия край. Той изплю тоягата на тревата и проговори:
– Дяволите да ви вземат! И собствения си палач ли не можете да познаете? По-добре ми донесете вода, преди да съм изгорял.
Стражите се оттеглиха уплашени. Симон забърза към кладенеца.
– Куизъл, жив сте! Мислех, че Дявола... Господи, колко се радвам!
Палачът се прехвърли през ръба на кладенеца.
– Спести си речта. Негодникът сега е там, където отдавна трябваше да бъде. Но моята Магдалена все още е в ръцете на няколко главорези.
Той закуцука до едно корито с вода и се изми. Скоро под пласта сажди отново се появи лицето на палача. За миг погледна към Якоб Шрефогъл и децата. Той кимна одобрително.
– Спасил си ги, браво! – изръмжа той. – Върни се с тях и съветниците в Шонгау. Ще се срещнем у дома. Сега отивам да потърся дъщеря си.
Той взе тоягата си и забърза към пътя за Хоенфурх.
– Знаете ли къде е? – извика Симон след него.
Палачът кимна едва забележимо.
– Той ми каза накрая. Всеки проговаря рано или късно...
Симон кимна.
– А стражите? – извика той след Якоб Куизъл, който вече бе на пътя за Хоенфурх. – Няма ли да ги вземете... за подкрепление?
Той каза последните думи на себе си. Палачът вече бе изчезнал зад следващия завой на пътя. Якоб Куизъл беше гневен, много гневен.