– Но Съветът никога няма да застане зад нас – каза Йохан Лехнер. – Земер, Аугустин, Холцхофер – всички са убедени във вината на Щехлин.
– Ще застане, ако разкрием поръчителя на убийствата.
Съдебният секретар се изсмя.
– Забравете! Ако той действително е от висшите кръгове на града, значи е достатъчно влиятелен, за да прикрие действията си.
Якоб Шрефогъл скри лице в ръцете си и затърка уморено слепоочията си.
– Тогава не виждам спасение за Щехлин.
– Или ще пожертвате децата – подхвърли секретарят. – Разкажете на графа за истинския произход на белезите и той може би ще пусне акушерката. Но децата? Те са се занимавали с вещерство. Не мисля, че графът ще ги пусне просто така.
За момент се възцари мълчание.
– Акушерката или вашата дъщеря? Изборът е ваш – каза Йохан Лехнер.
После отиде до прозореца. Внезапно от север се разнесе звукът на рог. Съдебният секретар погледна навън, за да установи откъде идва звукът. Той присви очи и откри източника.
– Негово превъзходителство ландграфът – каза той към патриция, който все още седеше като вкаменен на масата. – Изглежда, ще ви се наложи да побързате с решението си.
Момчетата, които си играеха долу край Дворцовата врата, първи видяха графа. Наместникът на курфюрста идваше откъм пътя за Алтенщат. Той пътуваше в разкошна карета, теглена от четири коня. От всяка страна яздеха по шестима войници в ризници и вдигнати шлемове, въоръжени със саби и пистолети. Първият войник носеше рог, с който известяваше за пристигането на графа. Зад каретата се движеше втора кола с прислугата и сандъците с най-необходимото за Негово превъзходителство.
По това време вратата вече бе затворена, но сега бързо я отвориха отново. Копитата на конете затропаха по настилката. Повечето граждани, които се бяха събрали на пазарния площад за празника, сега затичаха надолу към портата, за да наблюдават пристигането на високия гост. Такива господа идваха много рядко в малкия Шонгау. Навремето херцогът често се появяваше тук, но това бе отдавна. Сега посещението на всеки благородник в града беше вълнуващо представление, което разнообразяваше ежедневието. В същото време гражданите знаеха, че графът и войниците ще стопят оскъдните им запаси. По време на Голямата война наемнически войски нееднократно бяха нападали града като скакалци. Може би височайшият гост нямаше да остане толкова дълго...
Малката процесия тържествено се движеше между редиците от хора, тълпящи се от двете страни на улицата и напредваше към пазарния площад. Хората шушукаха и сочеха обкованите със сребро сандъци, в които графът вероятно превозваше ценната си покъщнина. Дванадесетте войници гледаха неотклонно напред. Самият граф бе скрит зад червените завеси на вратичките на каретата.
Шествието излезе на пазарния площад и спря пред Баленхаус. Здрачът се бе спуснал над града, но брезовите дърва в жарниците горяха и хората наоколо видяха как от каретата слезе един мъж, облечен в зелен жакет. От дясната му страна се полюшваше украсена шпага, брадата му бе добре оформена, дългите копринени коси – гладко сресани. Високите кожени ботуши блестяха. Той погледна за миг тълпата и после пристъпи към Баленхаус, пред чийто вход вече се бяха събрали членовете на Съвета. Малцина от тях бяха успели за толкова кратко време да се облекат подобаващо. При някои под жакета се подаваше парче от ризата, копчетата бяха закопчани накриво. Други прокарваха ръка през разрошените си коси.
Бургмистър Земер пристъпи към наместника на курфюрста и плахо му подаде ръка.
– Очаквахме пристигането Ви с най-голямо нетърпение, Ваше превъзходителство – започна той. – Прекрасно е, че Вашата визита съвпада с майските празници. Шонгау се гордее, че може да празнува с Вас и...
Графът го прекъсна с рязко движение на ръката и прокара отегчен поглед по грубите маси, украсеното майско дърво, малките огньове и дървената сцена. Беше очевидно, че е присъствал на по-големи тържества.
– И аз се радвам да видя отново моя Шонгау – каза накрая той. – Въпреки че поводът далеч не е радостен. Вещицата призна ли вече?
– Е, за съжаление при последния разпит тя изпадна в безсъзнание – обади се сега Иохан Лехнер, който се бе присъединил заедно с Якоб Шрефогъл към групата. – Но сме сигурни, че до утре ще дойде на себе си. Тогава ще можем да продължим с разпита.
Графът поклати неодобрително глава.