Симон погледна към сцената. Музикантите свиреха на цигулките си един народен танц, който ставаше все по-бърз и по-бърз, докато първите танцуващи паднаха на земята, смеейки се. Виковете на жените и дълбокият смях на мъжете се смесваше с музиката и звънът на чашите в един-единствен монотонен звук, който се издигаше към ясното звездно небе.
Сутринта, когато най-сетне се бе измъкнал от подземния лабиринт, той вярваше, че нищо няма да бъде същото. Но се бе излъгал. Животът си течеше по същия начин, както преди. Поне засега.
Якоб Шрефогъл бе взел Клара, а временно и Софи, под закрилата си. Съветът бе решил да разпита децата утре сутринта. Дотогава младият аристократ и Симон трябваше да решат какво да кажат на членовете на Съвета. Истината? Но така нямаше ли да изпратят момичетата на заколение? Деца, които се занимават с магьосничество, лесно можеха да се окажат на кладата, както възрастните. Симон знаеше това от предишни процеси, за които бе чувал. Вероятно ландграфът щеше да разпитва децата дотогава, докато уличат Щехлин като вещица. А след нея щеше да има още много други...
– Е, какво? Искаш ли да танцуваме?
Симон трепна, изтръгнат от мрачните си мисли. Пред него стоеше Магдалена и се усмихваше. Челото ѝ бе опасано с превръзка, но изглеждаше отпочинала и здрава. Лекарят се усмихна. Тази сутрин тя бе избягала от двама наемници. Беше ранена, беше преживяла две нощи, изпълнени с болка и страх, и въпреки това сега го канеше на танц. Изглеждаше несломима. Също като баща си, помисли си Симон.
– Магдалена, трябва да си почиваш – започна той. – Освен това, хората... – Той посочи към масите, където първите слугини започнаха да шушукат и да ги сочат.
– Ах, хората – прекъсна го Магдалена. – Какво ме интересуват хората?
Тя го хвана под ръка и го издърпа на дансинга пред сцената. Притиснати, те танцуваха бавен танц. Симон усети как другите двойки отстъпиха пред тях, но му беше все едно. Той се взря в тъмните очи на Магдалена и сякаш се изгуби в тях. Всичко около него се разтвори в море от светлина, докато те двамата се въртяха в центъра. Грижите и мрачните мисли бяха далеч, той виждаше само нейните смеещи се очи. Бавно се приближи до устните ѝ.
Внезапно с крайчеца на окото си забеляза една сянка. Беше баща му, който бързаше към него. Бонифаций Фронвизер хвана здраво сина си за рамото и го обърна към себе си.
– Как си позволяваш? – изсъска той. – Не виждаш ли, че хората злословят? Лекарят и щерката на палача! Станал си за посмешище!
Симон се отскубна.
– Татко, моля те... – опита се да го успокои той.
– И дума да не става! – излая баща му и го дръпна леко настрани от дансинга, без да удостои Магдалена с поглед. – Заповядвам ти...
Внезапно сякаш черна вълна заля Симон. Изтощението от последните дни, смъртният страх, грижата за Магдалена... Младият лекар отблъсна баща си с такава ярост, че той зина от изумление. В същия момент музиката спря и всички наоколо чуха думите му:
– Не можеш да ми заповядваш! Не и ти! – каза Симон, все още останал без дъх от танца. – Кой си ти? Дребен, незначителен фелдшер, който гледа да угоди на всички! Да пускаш кръв и да миришеш урина – това е всичко, което можеш!
Ударът изплющя силно по бузата му. Баща му стоеше блед като платно пред него, с все още вдигната ръка. Симон усети, че бе прекалил. Преди да успее да се извини, Бонифаций Фронвизер се извъртя и изчезна в тъмнината.
– Татко! – извика той след него.
Но музиката започна отново, двойките продължиха да се въртят. Симон погледна Магдалена, която клатеше глава.
– Не биваше да го правиш – каза тя. – Все пак той ти е баща. Моят щеше да ти отреже главата заради това.
– Тук всеки ли ме критикува за нещо? – промърмори Симон.
Кратките мигове на безметежно щастие бяха свършили. Той се извърна и остави Магдалена на дансинга. Сега се нуждаеше от голяма чаша бира.
Докато вървеше към бъчвата с бира, той мина покрай масата на съветниците. На нея седяха аристократите Земер, Холцхофер, Аугустин и Пюхнер. Ландграфът бе отишъл да провери наред ли е всичко с войниците. Аристократите най-после имаха възможност да поговорят за предстоящите дни и седмици. Обезпокоени, те бяха събрали глави. Сред тях като скала седеше съдебният секретар Лехнер, потънал в собствените си мисли.