В този момент Симон долови движение с крайчеца на окото си. Понечи да се обърне, но при завъртането получи силен удар в тила. Той падна на пода. Замаян, разпозна младия Георг Аугустин, който държеше железен свещник и замахваше за втори удар.
– Не, Георг! – извика баща му задъхано отзад. – Ще стане още по-лошо!
В следващия миг Симон загуби съзнание. Той така и не разбра дали свещникът го уцели втори път.
Когато дойде на себе си, той усети, че нещо стяга гърдите, краката и ръцете му. Главата му пулсираше от болка, дясното му око не се отваряше. Сигурно върху клепача се бе стекла кръв и бе засъхнала. Той седеше на стола, на който беше и преди, но не можеше да се помръдне. Погледна надолу и видя, че е вързан за стола от долу до горе с шнур на завеса. Опита да извика, но от устата му излезе само приглушен звук. В устата му беше натъпкана кърпа.
Пред погледа му се появи ухиленото лице на Георг Аугустин. Той прокара сабята си по жакета на лекаря и няколко от медните копчета излетяха. Симон изруга мислено. Когато забеляза, че Матиас Аугустин е изчезнал по време на празника, изобщо не помисли за сина му Георг, ами хукна направо към къщата на семейство Аугустин. Младият аристократ трябва да го бе последвал тайно. Сега парфюмираната му, добре оформена коса се намираше точно на височината на лицето му. Георг Аугустин го гледаше право в очите.
– Това беше грешка – изсъска той. – Проклета грешка, докторе! Трябваше просто да си държиш устата затворена и да чукаш курвата на палача. Навън е такъв хубав празник. Но не, трябваше да създаваш проблеми.
Той погали със сабята брадичката на Симон. В този миг се чуха стенанията на стария Аугустин. Лекарят обърна глава и видя стареца да лежи на пода до масата. Той се гърчеше и пръстите му инстинктивно се опитваха да се вкопчат в черешовото дърво. Цялото му тяло се разтърсваше от спазми. Георг погледна за миг натам, преди отново да се обърне към Симон:
– Баща ми няма да ни притеснява повече – каза той нехайно. – Вече познавам тези пристъпи. Болките се засилват неимоверно, но спират. Когато го отпуснат, той е просто празна обвивка. Твърде изтощен, за да може да предприеме каквото и да било. Ще спи и когато се събуди, от теб няма да е останало нищо.
Благородникът прокара сабята бавно по гърлото на Симон. Симон се опита да крещи, но от това кърпата слезе още по-навътре в гърлото му. Задъха се и трябваше да положи неимоверни усилия да успокои дишането си.
– Знаеш ли? – прошепна младият Аугустин. Той се приведе към Симон, така че до него достигна ароматът на силен парфюм.
– Първо ругаех, когато те видях да отиваш при баща ми. Помислих, че това е краят, но сега... Сега виждам неподозирани възможности.
Отиде до камината, в която пламтеше слаб огън и хвана ръжена. Върхът светеше в огненочервено. Той го задържа пред лицето на Симон, за да може лекарят да почувства топлината. После заговори отново със самодоволна усмивка:
– Докато долу в тъмницата наблюдавахме работата на палача, установих, че и на мен този занаят би могъл да ми достави удоволствие. Виковете, пушещото месо, умолителните погледи... Само дето вещицата не ми беше много по вкуса, но ти...
С бързо движение той свали ръжена надолу и го притисна до бухналите панталони на Симон. Нажеженото желязо прогори тъканта и със съскане засегна бедрото. В очите на Симон се появиха сълзи. Той извика, но кърпата в устата му превърна вика в сподавен стон. Безпомощен, той се замята на стола. Най-после Аугустин махна ръжена и го погледна в очите, усмихвайки се студено.
– Хубави панталони. Това е най-новата мода, нали? Как се наричаха... ренграви? Наистина жалко за тях. Ти си самохвалко, но поне разбираш от стил. Чудя се как доктор със съмнително потекло може да си позволи такива дрехи. Но шегата настрана...
Той взе другия стол, обърна го с облегалката към Симон и седна срещу него.
– Това току-що беше само жалко подобие на болките, които ще изтърпиш. Освен ако... – Той посочи с ръжена към гърдите на Симон. – Освен ако не ми кажеш къде е съкровището. По-добре изплюй камъчето веднага. Рано или късно ще ми кажеш.
Симон поклати глава. Дори и да искаше, той не би могъл да му каже. Подозираше, че палачът е намерил съкровището. В края на краищата Куизъл днес целия ден правеше някакви намеци за това. Но не знаеше със сигурност.
Георг Аугустин изтълкува поклащането на главата като отказ. Той се изправи със съжаление и отиде до камината.
– Жалко – каза той. – Тогава ще трябва да съсипем и хубавия жакет. Кой е шивачът ти, докторе? Със сигурност не е някой от Шонгау, нали?