Старецът гледаше с отворена уста. След това се приведе над масата и придърпа монетите към себе си.
– Съкровището ми! Парите ми! – изхърка той. – Ще умра дбстойно. Домът ми ще продължи да съществува.
Старият Аугустин започна да брои монетите.
– Всъщност жалко. Всичките пари за търбух като Вас – изръмжа палачът. – Мисля си дали да не си ги взема отново.
Старецът го погледна уплашено. Спря да брои, пръстите му трепереха.
– Няма да посмееш, палачо! – изсъска той.
– Защо не? – каза Куизъл. – Никой нищо няма да разбере. Или искате да разкажете на Съвета, че съм Ви отнел съкровището на Фердинанд Шрефогъл? Пари, които всъщност се полагат на църквата и които вие сте присвоили неправомерно.
Матиас Аугустин го изгледа с подозрение.
– Какво искаш, палачо? – попита той. – Парите не те интересуват. Какво тогава?
Якоб Куизъл плъзна масивното си тяло по масата, докато лицето му застана точно до беззъбата уста на стареца.
– Не можете ли да познаете? – промърмори той. – Да убедите Съвета и графа, че няма вещица. Това искам. Че всичко е само детска игра със сок от бъз и магически думи. Акушерката да излезе на свобода и преследването да свърши. Помогнете ми и ще получите проклетите си пари.
Аугусин поклати глава и се изсмя.
– Дори и да исках, кой ще ми повярва? Имаше убити, изгоря складът, наемниците на строежа...
– Разрушаването на строежа е било саботаж на граждани, които не искат приют за прокажени пред портите на града. Дреболия – подхвърли Симон, когато видя накъде биеше палачът. – Складът е бил подпален от аугсбургци – продължи бързо той. – Но за да не застрашим добросъседските отношения, разследването трябва да спре дотук. А мъртвите деца...
– Петер Гример е паднал в реката, злополука, както ще потвърди лекарят тук – замислено каза Куизъл. – А другите... Е, войната свърши неотдавна. Областта гъмжи от разбойници. Освен това кого го интересува смъртта на няколко сирачета, щом може да спаси града с една лъжа?
– Да спаси града? – попита Матиас Аугустин учуден.
– Е – подхвърли Симон. – Ако не представите добра история на ландграфа, той няма да спре да търси вещици, докато не изгори половината Шонгау. Спомнете си процеса срещу вещици в детството си. Десетки жени са отишли на кладата. Съветът ще ви подкрепи и ще преглътне няколко малки лъжи, за да не се повтаря миналото. Само вие имате достатъчно влияние да убедите членовете на Съвета и ландграфа. Използвайте го! Сигурен съм, че знаете някоя малка тайна за всеки, с която при необходимост бихте могли да го притиснете.
Матиас Аугустин поклати глава.
– Вашият план няма да успее. Случиха се твърде много неща...
– Помислете за парите – прекъсна го палачът. – За парите и за репутацията си. Ако разкажем на хората отвън какви негодници сте вие и синът ви, може би никой няма да ни повярва. Ние самите знаем, че нямаме доказателства. Но кой знае, все нещо остава в паметта... Познавам хората. Те обичат да злословят, а дори и височайшите господа ме търсят от време на време за някое любовно биле или мехлем за брадавици. И тогава се завързват едни задушевни разговори...
– Престанете, престанете! – извика Матиас Аугустин. – Убедихте ме. Ще направя всичко възможно. Но не мога да ви обещая нищо.
– Ние също не обещаваме нищо – каза палачът и прибра с бързо движение парите от масата в торбата. Веднага след това тя изчезна под плаща му. Старецът се опита да протестира, но един поглед на палача го накара да замълчи.
– Елате другиден след голямото заседание на Съвета при мен – каза Якоб Куизъл. – Сигурен съм, че синът ви се нуждае от арника. – Той погледна почти със състрадание Георг Аугустин, който лежеше в несвяст на пода. Локва засъхнала кръв обграждаше тъмните му къдрици. После палачът се обърна отново към бащата:
– Може би в шкафа ми ще се намери еликсир, който да облекчи страданията ви. Повярвайте ми, ние, презрените знахари, знаем по някоя тайна в повече от учените доктори.
Той тръгна към изхода и оттам помаха с торбата.
– Ако заседанието на Съвета мине добре, тази торба ще смени притежателя си. Ако не, ще я хвърля в Лех. Вие ще решите.
Симон го последва навън. Преди да затвори вратата, чу отново вътре стареца да стене. Спазмите започнаха отново.
Заседанието на Съвета, което се проведе два дни по-късно, беше едно от най-необикновените в цялата история на Шонгау. Матиас Аугустин използва цялото си влияние, за да сплоти около себе си членовете на Вътрешния съвет. Той имаше по някой скрит коз за всекиго. Можеше да накара всеки да мине на негова страна със заплахи, ласкателства и убеждение. Когато убеди и съдебния секретар Йохан Лехнер, нищо вече не пречеше на осъществяването на плана.