Выбрать главу

Когато ландграфът се появи сутринта в залата на Съвета, остана поразен от единомислието на групата просветени граждани, които пращаха и най-малкото подозрение за вещерство в царството на легендите. Разследването, проведено от Съвета, доказало несъмнено, че вещерските знаци не са нищо друго, освен детска игра. Опожаряването на склада е акт на отмъщение от страна на група аугсбургски колари, а убитите деца са жертва на шайка разбойници, които се крият в горите около Шонгау. Наистина всичко това е много печално, но не е повод за истерия.

По щастливо стечение на обстоятелствата сутринта на трети май бившият наемен войник и крадец Кристоф Холцапфел бе заловен от войниците на графа. Дъщерята на палача Магдалена го разпозна веднага като неин похитител. И още вечерта наемникът призна в тъмницата на кулата, че е убил три деца от Шонгау от чиста злоба.

Най-странното бе, че за признанието не се стигна до мъчения. Но в краткото време, което бе прекарал с похитителя на дъщеря си, палачът трябва да му бе показал инструментите си. Във всеки случай след това беше готов на писмено признание, което подписа с лявата ръка. Дясната висеше като мокър червен парцал и сякаш се държеше само за кожата и сухожилията.

Въпреки всичко ландграфът направи няколко неубедителни опита да обвини Марта Щехлин във вещерство. Но тъй като тя досега не бе признала, за по-нататъшния разпит с изтезания се изискваше одобрение от Мюнхен. Четиримата бургмистри и съдебният секретар му показаха, че няма да може да разчита на тяхната подкрепа.

Решаващо значение имаше словото на Матиас Аугустин пред цялото събрание, в което той описа с драматични подробности последиците от големия процес срещу вещиците от 1589 г. Дори наместникът на курфюрста не искаше да се стига до повторение на тези събития.

И така, сутринта на четвърти май 1659 г. свитата на граф Волф Дитрих фон Сандицел пое отново към имението край Тирхауптен, за да ръководи отдалече съдбата на Шонгау. Когато войниците в блестящи ризници преминаха на конете си оттатък градските стени, гражданите махаха още дълго след своя господар. Шумни деца и лаещи кучета съпроводиха каретата до Алтенщат. За едно гражданите бяха единодушни: добре е да видиш поне веднъж в живота си такъв високопоставен господин отблизо, но още по-хубаво е да го видиш как си заминава.

Палачът отиде до тъмницата и накара стражите да отключат вратата. Марта Щехлин спеше сред влажна слама и собствените си смърдящи изпражнения. Дишането ѝ бе спокойно, цицината на главата почти бе спаднала. Якоб Куизъл се приведе над нея и я погали по бузата. Усмивка премина по лицето му. Той си спомни как тази жена бе до него по време на раждането на децата му. Спомни си кръвта, виковете и плача. Чудно, помисли си той. Човек се бори с ръце и крака, когато идва на този свят, а когато трябва да си отиде, пак се бори.

Марта Щехлин отвори очи. Трябваше ѝ време, за да се върне от света на сънищата в килията.

– Какво има, Куизъл? – попита тя изплашено. – Пак ли? Отново ли ще ме мъчиш?

Палачът поклати глава.

– Не, Марта, отиваме си вкъщи.

– Вкъщи?

Акушерката се изправи. Примигна няколко пъти, сякаш искаше да се увери, че не сънува. Якоб Куизъл кимна.

– Вкъщи. Магдалена почисти малко при теб, а младият Шрефогъл дари цял куп пари. За ново легло, съдове, каквото ти е нужно. За начало ще стигне. Ела, ще ти помогна да станеш.

– Но как...

– Не сега. Сега ще се приберем вкъщи. После ще ти разкажа.

Той я хвана под мишниците и ѝ помогна да се изправи. Краката ѝ все още бяха отекли. Държейки се за палача, Марта изкуцука до отворената врата. Отвън нахлуваше слънчева светлина. Беше утрото на пети май. Денят обещаваше да е топъл. Птиците чуруликаха, от площада долитаха виковете на пазарящи се слугини. Вятърът носеше откъм полята мирис на лято и цветя. Когато човек затвореше очи, можеше да чуе дори шума на Лех.

Акушерката застана на вратата и подложи лицето си под слънчевите лъчи.

– Вкъщи – прошепна тя.

Якоб Куизъл смяташе да я придържа, но тя поклати глава и се освободи от ръката му. После тръгна сама надолу по улицата към малката си къща и изчезна зад ъгъла.

– Палачът – закрилник на хората! Кой би си го помислил?

Гласът дойде от противоположната страна на улицата. Якоб Куизъл погледна натам и видя съдебния секретар, който бавно приближаваше към него. Беше облякъл официалната си пелерина. Периферията на шапката бе обърната елегантно нагоре, в дясната си ръка държеше бастун. Палачът кимна и се извърна да си върви.