Симон прибра книгите, заключи ковчежето и се ухили.
– По всяко време мога да ви заема някои книги. Ако ние с Магдалена...
– Изчезвай!
Палачът го шляпна леко по тила и Симон едва не се спъна с ковчежето на прага. Той изскочи навън и затича покрай брега на Лех през Кожарския квартал към града, после по Мюнцщрасе и тесните мръсни улички, докато стигна запъхтян до дома.
Нямаше търпение да започне да чете.
НЕЩО КАТО ПОСЛЕСЛОВ
He знам кога за първи път чух за семейство Куизъл. Трябва да съм бил може би на пет или шест години, когато баба ми ме погледна за първи път с онзи изучаващ поглед, с който тя и до днес дели двадесетината потомци на рода на Куизъл и не-Куизъл. Тогава не бях сигурен дали "Куизъл" е нещо добро или лошо. Струваше ми се, че е някакво качество, рядък цвят на косата или определение, което все още не знаех.
В нашето семейство за типично Куизълови открай време се смятат външни белези като извития нос, гъстите вежди, атлетичното телосложение и буйната коса. Освен това музикалните и други артистични таланти, чувствителността, затвореността, склонността към пиене и мрачната меланхолия. В описанието на Куизъл, което ни остави братовчедът на баба ни – запален изследовател на родословието, пише, между другото: "извити нокти" и "сантиментален, но понякога брутален". Като цяло не точно симпатична личност, но човек не може да си избира семейството.
Именно братовчедът на баба ми години по-късно ме посвети в темата за палачите. Малко след като навърших двадесетте, един ден заварих у дома на масата купчина пожълтели документи. Пожълтели, гъсто написани на машина страници, на които Фриц Куизъл бе написал всичко за нашите предци. Между тях имаше черно-бели снимки на инструменти за мъчения и на меча за екзекуции на Куизъл (изчезнал безследно от музея в Шонгау през 70-те години), майсторско свидетелство отпреди 200 години на моя родственик, последния палач на Шонгау Йохан Михаел Куизъл, преписани на машина статии от вестници и дълго около метър родословно дърво. Разбрах за магическите книги на моя прадядо Йорг Абриел, които все още се пазят в Баварската държавна библиотека, както и това, че родът Куизъл е един от най-известните родове на палачи в Бавария. Само в процеса срещу вещици в Шонгау от 1589 г. на съвестта на моя далечен предшественик тегнеха над шестдесет екзекуции.
Оттогава историята на моето семейство не е престанала да ме занимава. Когато преди няколко години Фриц Куизъл умря, жена му Рита ме пусна в неговата светая светих – тесен работен кабинет, пълен до тавана с прашни папки и книги за палачите. В малкото помещение се трупаха сандъци, пълни с родословни дървета и преписи на църковни книги, някои от XVI в., на стените висяха избледнели снимки и картини на отдавна починали предци. Фриц Куизъл бе направил картотека с данните на хиляди роднини. На картончетата бяха написани имената, професията, датата на раждане и датата на смъртта...
На едно от тях бе записано моето име, на друго – това на сина ми, който се беше появил една година преди това. Рита Куизъл бе вписала името след смъртта на мъжа си.
Краят на родословната линия.
При тази гледка леко потреперих, но усетих и някакво чувство за родственост. Сякаш голямата общност ме приемаше в своя кръг. Проучването на родословното дърво през последните години става все по-популярно. Може би причината е в това, че се опитваме да си създадем дом в един все по-сложен свят. Вече не растем в големи семейства. Човек все повече се усеща като отчужден, заменим и преходен. Проучването на родословието му дава усещане за безсмъртие. Отделният човек умира, родът продължава да съществува.
Понякога разказвам на седемгодишния си син за неговите необикновени предци. Кървавите детайли, разбира се, пропускам. (За него те са нещо като рицари, което звучи по-добре от палачи.) В стаята му виси колаж от снимки на отдавна починали роднини – прапрабаби и прапрадядовци, прабаби и прадядовци, техните лели, чичовци и племенници. Понякога вечер той ме пита за историята на тези хора и аз му разказвам историите, които знам. Хубави истории, тъжни истории, страшни истории. За него семейството е надеждна опора и убежище, където се чувства свързан с хората, които обича и които го обичат. Веднъж чух, че след седмото коляно всички на тази земя сме родственици. Има нещо утешително в тази представа.
Тази книга е роман, а не научен труд. Опитвал съм се да се придържам колкото е възможно по-близо от фактите. Въпреки това поради чисто художествени съображения ми се налагаше да опростявам. Едно мъчение и в онези тежки времена се е нуждаело от повече документи, а град Шонгау вероятно не би търпял такъв доминантен секретар като Йохан Лехнер. По градските въпроси наистина са управлявали членовете на Съвета и бургмистърът, а не наместникът на курфюрста.