– Искаш ли утре да дойдеш с мен до ливадите? – попита тя. – Татко се нуждае от бял имел и хелеборус...
На Симон му се стори, че чува тиха, гореща молба.
– Магдалена, аз...
Зад него се чу леко шумолене.
– Ще отидеш сама. Симон и аз имаме да обсъждаме много неща. Сега си върви.
Симон се огледа. Палачът беше влязъл в малката стая, без да се усети и полъх от движение. Магдалена хвърли последен поглед на младия лекар, после избяга в градината.
Якоб Куизъл изгледа строго и пронизващо Симон. За миг изглеждаше, че ще го изхвърли. След това извади лулата от устата си и се усмихна.
– Радвам се, че харесваш дъщеря ми – каза той. – Гледай само баща ти да не разбере за това.
Симон кимна. Той често се караше с баща си заради посещенията в дома на палача. Бонифаций Фронвизер смяташе палача за шарлатанин. Но синът му не бе единственият човек, когото не можеше да възпре от това поклонение в дома на палача: половината от жителите на Шонгау ходеха при него да търсят лек за своите болки и страдания. Якоб Куизъл печелеше съвсем малка част от прехраната си с екзекуции и изтезания. Основният дял от доходите му идваше от лечение. Куизъл продаваше отвари срещу подагра и разстройство, препоръчваше тютюн при зъбобол, шинираше счупени крака и наместваше извадени рамена. Знанията му бяха легендарни, въпреки че никога не бе следвал в университет. Симон си даваше сметка, че баща му има сериозни причини да мрази палача. В края на краищата той беше най-големият му конкурент. А също и по-добрият лекар...
Междувременно Якоб Куизъл се отправи към общата стая. Симон го последва. Помещението веднага се изпълни с огромни кълба дим. Палачът имаше само един порок, но му се отдаваше със страст.
С лулата в уста той отиде до скамейката, където бе мъртвото момче, отметна одеялото и лененото платно и тихо подсвирна през зъби.
– Къде го откри?
Без да дочака отговора, Якоб напълни една глинена купа с вода и започна да мие лицето и гърдите на мървото дете. Погледна за миг ноктите на ръцете. Под тях се беше събрала червена пръст, като че малкият Петер беше ровил земята с голи ръце.
– Долу до пристана – обясни Симон и разказа какво се бе случило до момента, в който всички хукнаха към града, за да потърсят сметка от акушерката. Палачът кимна.
– Марта е жива – рече той и продължи да бърше лицето на момчето. – Аз лично я заведох в Кулата. Там ще бъде на сигурно място. Засега. По-нататък ще видим.
Както и преди, Симон беше впечатлен от спокойствието на палача. И той като всички Куизъл говореше малко. Онова, което казваше обаче, имаше тежест.
Палачът приключи с измиването на тялото. Двамата заедно огледаха обезобразеното тяло на момчето. Носът беше счупен, лицето беше цялото в синини. В областта на гърдите преброиха седем прободни рани. Якоб Куизъл извади нож от палтото си и опря острието в една от раните. Вляво и вдясно имаше още около един пръст разстояние.
– Трябва да е било нещо по-голямо – промърмори той.
– Меч? – попита Симон.
Куизъл вдигна рамене.
– По-скоро сабя или алебарда.
– Кой би направил такова нещо? – поклати глава Симон.
Палачът обърна тялото. На рамото се открояваше знакът, леко размазан при пренасянето, но все още ясно различим. Виолетов кръг с кръст в долния край: 
– Какво е това? – попита Симон.
Якоб Куизъл се надвеси още по-ниско над тялото на момчето, наплюнчи пръста си и го потърка леко в знака. После близна пръста и примлясна.
– Сок от бъз – каза той. – При това не лош. – Поднесе пръста си под носа на Симон.
– Какво? Аз мислех, че е...
– Кръв? – Палачът поклати глава. – Кръвта отдавна щеше да се е измила. Само сокът от бъз запазва толкова дълго време цвета си. Питай жена ми! Тя проклина страховито, когато малките се омажат с него. И все пак... – Започна да потърква знака.
– Какво има?
– Част от боята е под кожата. Някой трябва да я е вкарал с игла или кинжал.
Симон кимна. Беше виждал подобни произведения на изкуството върху наемниците от Кастилия и Франция. Те си татуираха кръстове или Богородица в горната част на ръцете.
– Но какво означава знакът?
– Добър въпрос. – Куизъл дръпна дълбоко от лулата си, издиша дима и мълча дълго. Едва след това отговори: – Това е знакът на Венера.
– Какво е? – Симон погледна надолу към знака. Изведнъж си спомни къде го беше виждал вече. В една книга по астрология.
– Знакът на Венера. – Палачът отиде в малката стая и се върна със стара книга с извехтяла кожена подвързия. Прелисти я, докато откри каквото търсеше.
– Ето тук! – той показа мястото на Симон. Знакът можеше да се види и тук. Отдолу се намираше кръст със стрела, която сочеше нагоре и вдясно.