– Венера – богинята на любовта, на пролетта и на растежа – прочете високо Якоб Куизъл. – Противоположност на знака на Марс, бога на войната.
– Какво означава обаче този знак върху тялото на момчето? – попита объркано Симон.
– Този знак е много древен – каза палачът и си дръпна отново от лулата.
– А какво означава?
– Има много значения. Обикновено се смята за символ на жената като противоположност на мъжа, на живота, а също и на живота след смъртта.
Симон имаше чувството, че ще се задуши. Това се дължеше само отчасти на кълбата дим, които го обгръщаха.
– Но... това е ерес – прошепна той.
Палачът повдигна гъстите си вежди и го погледна в очите.
– Точно в това е проблемът – каза той. – Знакът на Венера е знак на вещиците.
След това издуха тютюневия дим право в лицето на Симон.
Луната проблясваше бледа над Шонгау. Пред нея постоянно преминаваха облаци и потапяха реката и града в мрак. На брега на Лех стоеше една фигура и наблюдаваше неподвижно тъмните води на реката. После мъжът вдигна яката на подплатеното с кожа палто и се обърна към светлините на града. Вратите отдавна бяха затворени, но за човек като него винаги се намираше пролука. Трябва само да познаваш подходящите хора и да разполагаш с пари. Нито едното, нито другото бяха проблем за него.
И въпреки това човекът потрепери. Това не се дължеше само на студения вятър, който идваше откъм планините през април. По кожата на мъжа пропълзя страх. Той се озърна предпазливо. Освен черната ивица на реката и храстите на брега не се виждаше нищо друго.
Прекалено късно долови шума зад себе си. Следващото, което усети, беше върхът на острието, което опря в гърба му, пронизвайки коженото палто, жакета и ризата.
– Сам ли си?
Гласът идваше точно откъм дясното му ухо. Той усети миризма на алкохол и развалено месо.
Мъжът кимна, но това, изглежда, не беше достатъчно на човека зад него.
– Сам ли си, по дяволите?
– Естествено!
Болката в гърба изчезна, острието се отклони.
– Обърни се! – изсъска гласът зад него.
Мъжът се обърна, както му беше заповядано, и кимна страхливо на човека срещу себе си. Загърнат в черно вълнено наметало, нахлупил шапка с перо, която скриваше лицето му, непознатият изглеждаше така, сякаш е излязъл направо от пъкъла.
– Защо ме повика? – попита той и прибра спокойно сабята си в ножницата.
Мъжът пред него преглътна. След това възвърна обичайната си самоувереност. Видимо се стегна, изправи рамене и гневно попита:
– Защо съм те повикал? Вие се провалихте, знаеш го добре.
Непознатият сви рамене.
– Момчето е мъртво – каза той. – Какво още искаш?
Мъжът от града не се задоволи с това. Той поклати гневно глава. Тънкият му показалец се движеше нагоре-надолу.
– А другите? – просъска той. – Бяха петима! Три момчета и две момичета. Какво ще стане с другите?
Непознатият направи пренебрежителен жест.
– И тях ще спипаме – отвърна той и се обърна да си ходи.
Другият се затича след него.
– По дяволите! Не сме се разбирали така! – извика той и сграбчи човека за рамото. Нещо, за което в следващия миг съжали. Една жилеста ръка стисна гърлото му като в менгеме. Непознатият оголи зъби в хищна усмивка, като вълк.
– Страх ли те е? – попита тихо.
Мъжът не можеше да си поеме въздух; усети, че се задушава. Малко преди да му притъмнее пред очите, непознатият го пусна и го отблъсна от себе си като досадно животно.
– Страх те е – повтори той. – Всички богаташи сте еднакви.
Мъжът задиша тежко и отсъпи няколко крачки назад. Пооправи дрехите си и почувства, че е в състояние да говори.
– Просто довършете работата бързо! – прошепна той. – Децата не бива да се разприказват.
От другата страна отново проблеснаха зъби.
– Това ще ти струва още нещо.
Мъжът от Шонгау сви рамене.
– Все ми е едно. Просто нека свърши.
За момент сякаш непознатият се замисли, накрая кимна.
– Дай ми имената! – каза той тихо. – Ти ги познаваш. Мъжът преглътна. Беше видял децата само за миг. Въпреки това смяташе, че знае кои бяха те. Обзе го усещането, че се намира на някаква граница. Все още можеше да се върне... Имената се изплъзнаха от устата му, преди да е размислил. Непознатият кимна и се обърна рязко. Секунди по-късно вече се бе слял с тъмнината.
3.
Сряда, 25 април 1659 г.
7.00 ч. сутринта
Якоб Куизъл се загърна плътно в пелерината си и забърза по "Мюнцгасе", внимателно заобикаляйки купчинките мръсотия и изпражнения, които се намираха пред входовете на къщите. Толкова рано сутринта по улиците още имаше мъгла. Въздухът бе студен и влажен. Точно над него се отвори един прозорец и някой изсипа съдържанието на гърнето си на улицата. Куизъл се наведе настрани и изруга, когато урината плисна на земята точно до него.