Като палач Якоб Куизъл отговаряше също така и за отстраняването на боклука – работа, която той извършваше всяка седмица. Скоро пак щеше да мине по улиците с количка и лопата. Днес обаче нямаше време за това. Малко след камбанения звън в 6 часа градският служител се яви при него и му съобщи, че Иохан Лехнер желае да го види веднага. Куизъл можеше да си представи какво иска от него съдебният секретар. Вчера целия ден убийството на момчето бе тема на разговор. В малки градчета като Шонгау слуховете за вещици и дяволски ритуали се разпространяваха по-бързо от миризмата на боклука. Лехнер се славеше като мъж, който не се колебае дори когато ставаше въпрос за трудни решения. Освен това днес имаше събрание на Съвета и височайшите особи желаеха да знаят със сигурност има ли нещо вярно в слуховете.
Главата на палача бе натежала от мисли. Вчера вечерта Йозеф Гример беше дошъл при него, за да вземе трупа на сина си. Мъжът нямаше почти нищо общо с онзи Йозеф Гример, който само няколко часа преди това щеше да убие акушерката. Ревеше като малко дете и успя да се успокои само с домашно направения билков брантвайн на Куизъл. Палачът сам бе обърнал някоя и друга чашка...
Якоб Куизъл сви вляво по една странична улица и продължи към резиденцията на херцога. Въпреки главоболието си той се усмихна, защото определението "резиденция" не отговаряше напълно на очакваното. Сградата пред него отговаряше по-скоро на западнал замък. Дори най-старите жители на Шонгау не си спомняха кога за последно тук е отсядал херцог. Даже наместникът на курфюрста, който се грижеше като негов представител за делата на Негово величество, се появяваше тук много рядко, а иначе живееше в отдалечения си имот близо до Тирхауптен. През останалото време западналата постройка служеше за казарма на две дузини войници и канцелария на съдебния секретар. Същият в отсъствието на наместника ръководеше делата на курфюрст Фердинанд Мария в Шонгау.
Иохан Лехнер беше могъщ мъж. Отговаряйки само за делата на Негово величество, през годините той си беше извоювал положение, което му позволяваше да упражнява влияние и върху градските дела. В Шонгау нито един документ, нито указ, дори бележка не можеше да мине покрай Иохан Лехнер. Якоб Куизъл беше сигурен, че секретарят и сега от часове размишлява над градските дела.
Палачът мина през каменната арка между разтворените крила на портата, унило увиснали на пантите си, и влезе в замъка. Караулещите войници му кимнаха уморено и го пуснаха да мине. Якоб Куизъл огледа тесния мръсен двор. След последното нашествие на шведите преди десетина години резиденцията бе западнала още повече. Кулата отдясно се издигаше като опушена руина, покривите на конюшните и хамбарите бяха покрити с мъх и пропускаха вода. Счупени карети и всякакви вехтории се подаваха измежду разбитите дъсчени стени.
Куизъл се изкачи по изтърканите стъпала, прекоси един тъмен коридор и се спря пред ниска дървена врата. Тъкмо смяташе да почука на нея, когато отвътре се чу глас:
– Влизай!
Секретарят явно имаше уши на рис.
Палачът отвори вратата и влезе в тясната стая. Йохан Лехнер седеше на писалище, почти скрит зад купчини книги и пергаменти. С дясната си ръка той не спираше да пише с перо в един бележник, а с лявата посочи на Куизъл да седне. Макар че първите слънчеви лъчи се промъкваха през прозореца, в стаята беше здрачно. Потрепваше само светлината от няколко свещи. Палачът се отпусна на неудобния нисък стол и зачака, докато секретарят вдигне глава от своите документи.
– Знаеш защо те повиках, нали?
Йохан Лехнер впери пронизващ поглед в палача. Съдебният секретар бе наследил черната брада от своя баща, който също бе служил като секретар в Шонгау. Същото бледо лице, същите черни, пронизващи очи. Лехнер бяха влиятелен род в този град и секретарят не пропускаше възможност да го припомни на своите събеседници.
Куизъл кимна и започна да пълни с тютюн лулата си.
– Остави това! Знаеш, че не търпя дима.
Палачът прибра лулата и изгледа предизвикателно Лехнер. Мина известно време, преди да проговори:
– Заради Щехлин, предполагам.
Йохан Лехнер кимна.
– Народът негодува. Още отсега. А се случи едва вчера. Хората говорят...