– Какво общо имам аз с това?
Лехнер се приведе над масата и се опита да се усмихне. Удаде му се само наполовина.
– Ти я познаваш. Разбирате се. Децата ти са се родили с нейна помощ. Искам да говориш с нея.
– За какво да говоря с нея?
– Накарай я да си признае.
– Какво да направи?
Лехнер наклони тялото си още малко над масата. Сега лицата им бяха на една ръка разстояние.
– Разбра ме правилно. Да си признае.
– Но още нищо не е доказано! До този момент само няколко жени злословят. Момчето е било няколко пъти при нея. Това е всичко.
– Проблемът трябва да се реши. – Йохан Лехнер се облегна на стола си. Пръстите му барабаняха по облегалката. – Твърде много се говори. Ако протакаме, ще стане както по времето на дядо ти. Тогава ще имаш много работа.
Палачът кимна, знаеше за какво говори Лехнер. Бяха изминали седемдесет години, откакто в прочутия процес срещу вещиците в Шонгау няколко десетки жени бяха отишли на кладата. Онова, което бе започнало с лошо време и няколко неизяснени смъртни случая, бе завършило с масово безумие, в което всеки обвиняваше всекиго. Тогава неговият дядо Йорг Абриел бе обезглавил около шестдесет жени. След това бяха изгорили телата им. Майстор Йорг се беше прочул и бе забогатял от това. Тогава по телата на някои от заподозрените бяха открили така наречените магьоснически белези – родилни петна, които бяха решили съдбата на бедните жени.
В сегашния случай също ставаше въпрос за еретичен знак и дори Куизъл не можеше да отрече неговата връзка с магьосничеството. Секретарят имаше право. Хората щяха да продължат да търсят знаци. И дори ако убийствата се прекратят, подозренията нямаше да спрат. Този огън можеше да прерасне в пожар и да обхване целия Шонгау. Освен ако някой не признаеше и не поемеше цялата вина върху себе си.
Марта Щехлин...
Якоб Куизъл поклати рамене.
– Не мисля, че Щехлин има нещо общо с убийството. Може да е бил всеки, може да е бил външен човек. Момчето се носеше по водата. Един дявол знае къде са го намушкали. Може би са били мародерстващи войници.
– А знакът? Бащата на момчето ми го описа. Не е ли изглеждал така? – Йохан Лехнер му подаде една рисунка. На нея се мъдреше кръгът с обърнатия кръст. – Знаеш какво е това – просъска секретарят. – Магия.
Палачът кимна.
– Но това не означава, че Щехлин...
– Акушерките са наясно с тези неща! – Лехнер беше повишил глас, което не бе обичайно за него. – Винаги съм предупреждавал, че не бива да приемаме такива жени в града. Те са пазителки на тайни знания и могат да погубят нашите жени и деца! В последно време децата непрекъснато бяха покрай нея. И Петер в това число. А ето, че го намериха мъртъв в реката.
Якоб Куизъл копнееше за лулата си. С удоволствие би прогонил с дима лошите мисли от стаята. Твърде добре познаваше предразсъдъците на Съвета по отношение на акушерките. Марта Щехлин беше първата акушерка, която градът бе приел официално. Открай време тези жени будеха подозрения у мъжете със своите забранени знания. Те познаваха отварите и билките, докосваха жените на неприлични места и знаеха как да премахнат плода в утробата – този подарък от бог. Много акушерки бяха изгорени като вещици от мъжете.
Якоб Куизъл познаваше отварите и също бе смятан за магьосник. Но той бе мъж. И палач.
– Искам да отидеш при Щехлин и да я накараш да си признае – каза Иохан Лехнер. Той отново се бе отдал на бележките си и пишеше нещо. Погледът му беше насочен към книжата. Разговорът беше приключил.
– А ако не признае? – попита Куизъл.
– Тогава ѝ покажи инструментите. Достатъчно е да види пръстотрошачката и ще омекне.
– За това ще е нужно решението на съвета – прошепна палачът. – Аз не мога да го направя по свое желание. Вие също.
Лехнер се усмихна.
– Както знаеш, днес има събрание на Съвета. Сигурен съм, че Първият бургмистър и другите височайши особи ще одобрят предложението ми.
Якоб Куизъл размишляваше. Ако Съветът одобреше днес началото на разпита, процесът щеше да се задвижи като часовников мехазнизъм. А това означаваше изтезания и най-вероятно смърт на кладата. И за двете отговаряше палачът.
– Кажи ѝ, че утре ще започнем разпита – каза Лехнер, без да вдига глава от книжата на масата. – Ще има време да си помисли. Ако реши да се инати... е, тогава ще имаме нужда от твоята помощ.
Перото продължаваше да драска по хартията. Откъм главния площад долетя звънът на църковната камбана. Беше осем часът. Иохан Лехнер вдигна поглед.
– Това беше. Можеш да си вървиш.
Палачът стана и отиде до вратата. Когато натисна дръжката, зад гърба му още веднъж прозвуча гласът на съдебния секретар: