– Добре, че сте тук, Лехнер! За сетен път се опитвах да убедя младия Шрефогъл да се откаже от идеята за приют за заразноболни. Точно в този момент! Аугсбургци ни подливат вода и ако се разчуе, че пред портите ни...
Йохан Лехнер поклати рамене.
– Приютът за заразноболни е работа на църквата. Говорете със свещеника, но не вярвам да имате успех. А сега ме извинете.
Секретарят заобиколи дебелия бургмистър и отключи вратата към съседната стая. Тук от пода до тавана се издигаше стенен шкаф с прегради и чекмеджета, пълни с ръкописи. Йохан Лехнер се качи на едно столче и извади книжата, необходими за днес. Погледът му падна върху документите за приюта. Още миналата година църквата беше решила да построи приют за прокажени на пътя за Хоенфурх. Старият беше рухнал преди години, но болестта не беше отстъпила.
Лехнер усети тръпки при мисълта за коварната болест. Проказата беше бич за хората като чумата. Който се заразеше, изгниваше жив. Носът, ушите и пръстите падаха като гнил плод. В крайния стадий лицата на тези клетници бяха така обезобразени, че не приличаха на хора. И тъй като болестта беше много заразна, бедните души бяха прогонвани от града или бяха принудени да носят звънци и хлопатари, за да ги разпознават отдалеч и да ги избягват. От милосърдие, но и за да се избегне по-нататъшно разпространение на болестта, много градове бяха изградили така наречените лепрозариуми – гета извън стените на града, в които крееха болните. Шонгау също планираше да построи приют за прокажени. Строителните работи на пътя за Хоенфурх бяха в ход от половин година, но в Съвета още спореха за това решение. Когато Йохан Лехнер се върна в залата, повечето от съветниците се бяха събрали. Застанали на групи от по неколцина души, те разговаряха оживено и спореха. Всеки беше чул различна версия за смъртта на детето. Дори когато Йохан Лехнер удари звънеца, трябваше да мине известно време, преди и последният да заеме мястото си около масата. По стар обичай първият бургмистър и съдебният секретар седяха в средата. Отдясно на тях се намираха местата на членовете на Вътрешния съвет – представители на шест от най-уважаваните фамилии в Шонгау. Съветът включваше и четиримата бургмистри, които се сменяха на всеки три месеца. Знатните родове от столетия поделяха помежду си бургмистърския пост. Официално можеха да бъдат избирани и други членове на Съвета, но съществуваше неписан закон, според който бургмистри ставаха само наследниците на най-влиятелните фамилии.
Вляво седяха шестимата членове на Големия съвет, който също беше съставен от видни аристократи. И накрая, плътно до стената, бяха наредени столовете на обикновените граждани.
Секретарят се огледа. Тук беше събрана цялата градска власт. Колари, търговци, пивовари, сладкари, кожухари, мелничари, кожари, грънчари и тъкачи... представители на фамилиите Земер, Шрефогъл, Аугустин, Харденберг, които от столетия решаваха съдбините на града. Сериозни, облечени в черно мъже с бели яки и заострени бради, които сякаш идваха от други времена с охранените си лица и кръгли кореми, изпъващи окичени със златни верижки жилетки. Войната беше разорила цяла Германия, но покрай тези мъже сякаш бе преминала, без да ги засегне. Лехнер неволно се усмихна. Лойта неизбежно изплува отгоре.
Всички бяха в очакване. Те знаеха, че смъртта на детето може да повлияе на собствените им дела. Мирът в малкия град беше поставен на карта. Шушукането в покритата с дърво стая на Съвета напомняше на секретаря гневното жужене на пчели.
– Тишина, моля, тишина!
Лехнер още веднъж удари звънеца. После тупна с длан по масата. Най-после настъпи тишина. Секретарят посегна към перото, за да протоколира заседанието. Първият бургмистър Карл Земер огледа загрижено събраното множество. Накрая се обърна към членовете на Съвета:
– Всички сте чули за нещастието, което ни сполетя вчера. Чудовищно престъпление, което трябва да бъде разследвано колкото е възможно по-скоро. Със съдебния секретар стигнахме до единодушното решение да разгледаме първо тази точка. Всичко друго може да почака. Надявам се, че това е и във ваш интерес.
Членовете на Съвета кимнаха замислено. Колкото по-бързо се разрешеше този случай, толкова по-бързо можеха да се отдадат на обичайните си дела.
Бургмистър Земер продължи:
– За щастие, изглежда, намерихме виновника. Акушерката Щехлин вече е в затвора. Палачът скоро ще я посети. Тогава тя ще трябва да говори.
– Защо е заподозряна?
Съветниците възмутено изгледаха младия Шрефогъл. Не беше прието да се прекъсва първия бургмистър. Дори най-възрастните членове на съвета не си го позволяваха, а този младеж бе станал един от тях преди няколко месеца. Бащата на Якоб Шрефогъл беше влиятелен мъж в Съвета – малко чудноват, но влиятелен. Синът му първо трябваше да се докаже. За разлика от другите, младият благородник не носеше яка по врата, а широка дантелена яка. Косата му падаше на раменете на къдрици, по последна мода. Цялото му държание беше подигравка към всеки от старите членове на Съвета.