– Защо е заподозряна? Е, това е просто, много просто... – Въпросът завари бургмистъра неподготвен. Той избърса с кърпа малките капчици пот от олисяващата си глава. Гърдите му се повдигаха и спадаха под обкичената със златна верига жилетка. Като пивовар и собственик на най-добрата странноприемница в областта той не бе свикнал да се сблъсква със съпротива. Той се обърна за помощ към секретаря, който стоеше от лявата му страна. Иохан Лехнер охотно се включи:
– Преди нощта на убийството често се е срещала с момчето. Освен това има жени, които свидетелстват, че е изпълнявала магьоснически обреди с Петер и други деца.
– Кой свидетелства за това?
Младият Шрефогъл не отстъпваше. В действителност точно сега Иохан Лехнер не можеше да назове нито една жена по име, но стражите му бяха казали, че в странноприемниците се разпространявали такива слухове. А той знаеше за кого става въпрос. Лесно щеше да открие свидетели.
– Изчакайте процеса! Не искам да избързвам – каза той.
– Ако разбере кои са свидетелите, Щехлин може да им направи магия от тъмницата – намеси се друг член на Съвета. Хлебарят Михаел Берхтхолт беше член на Големия съвет. Според Лехнер той беше един от хората, способни да пуснат такива слухове.
Съветниците кимаха. Те бяха чували за подобни случаи.
– Що за глупости! Това е абсурдно. Щехлин е акушерка, нищо повече! – скочи Якоб Шрефогъл. – Спомнете си какво се случи преди седемдесет години. Половината от този град обвини другата половина в магьосничество. Много кръв изтече. Искате ли това да се повтори?
Простосмъртните съветници до стената започнаха да си шепнат. Тогавашните събития бяха засегнали предимно бедни граждани, селяни, слугини, ратаи... Сред тях обаче бе имало и стопанка на странноприемница, и жена на съдия. След като бяха подложени на мъчения, заподозрените бяха признали, че са правили магии за градушки, че са осквернили причастието и дори че са убили собствените си внуци. Страхът се бе вселил дълбоко в душите на хората. Иохан Лехнер си спомняше, че баща му често бе разказвал за това. Позорът на Шонгау щеше да остане завинаги в историята.
– Съмнявам се, че точно ти помниш това. А сега седни, млади Шрефогъл! – каза един тих, но пронизващ глас. Ясно беше, че притежателят му е свикнал да се разпорежда и няма да се церемони с някакъв младок.
На осемдесет и една години Матиас Аугустин беше най-възрастният член на Съвета. В продължение на десетилетия той бе властвал над шонгауските колари. Беше почти сляп, но думата му все още се чуваше в града. Заедно с фамилиите Земер, Пюхнер, Холцхофер и Шрефогъл той представляваше елита на властта.
Очите на стареца бяха насочени към някаква точка в далечината, сякаш гледаше право в миналото.
– Аз мога да си спомня – промърмори той. Сега в залата цареше пълна тишина. – Тогава бях малко момче, но знам как горяха огньовете. Още мога да усетя мириса на изгорено месо. Десетки хора погуби този ужасен процес, между тях и невинни. Никой не вярваше вече на другия. Повярвайте ми, не искам да изживея това още веднъж. И затова Щехлин трябва да признае.
Младият Шрефогъл отново беше седнал. При последните думи на Аугустин той пое шумно въздух през зъби.
– Тя трябва да признае – продължи Аугустин, – защото слухът е като дим. Разпространява се и прониква през процепите на вратите и през затворените прозорци. Накрая ще обхване целия град. Трябва да приключим колкото е възможно по-скоро.
Първият бургмистър Земер кимна. Останалите членове на Вътрешния съвет също изразиха одобрение.
– Той има право. – Йохан Пюхнер, чиято мелница, разрушена от шведите, наскоро бе възкръснала за нов живот, се облегна назад. – Трябва да поддържаме мира сред народа. Снощи бях на пристана. Там се носят много слухове.
– Вярно е. Вчера аз също говорих с моите мъже. – Матиас Холцхофер беше друг могъщ търговец, чиито товари плуваха чак до Черно море. Той подръпваше замислено маншетите си.
– Те обаче подозират по-скоро салджиите от Аугсбург. В края на краищата Гример често се карал с тях. Може би са решили да ни навредят. да всеят страх у хората, за да не стъпват повече в Шонгау – разсъждаваше той.