– Тогава Щехлин ще излезе чиста, а целият ви план ще отиде по дяволите – подхвърли Якоб Шрефогъл. Той седеше със скръстени ръце.
От редицата на обикновените съветници до стената се разнесе кашлица. Рядко се случваше някой от тях да вземе думата на събранието. Старият Погнер, който бе изпратен в Съвета от гилдията на бакалите, измърмори:
– Наистина имаше сбиване между Гример и няколко колари от Аугсбург. Аз самият бях в "Звездата", когато се случи.
Съдържателят на странноприемницата Карл Земер се почувства засегнат от думите му.
– В моята странноприемница няма сбивания – каза той успокоително. – Най-много да са се посдърпали.
– Да са се посдърпали? – Погнер сякаш се събуди. – Питайте вашата Ресъл, тя беше там. Та те си разбиха носовете. Кръвта течеше на ручеи по масата. Един от аугсбургците едва вървеше, след като Гример го напердаши. На излизане сипеше проклятия. Мисля, че искаха да си отмъстят. Така мисля!
– Глупости! – полуслепият Матиас Аугустин клатеше глава. – На аугсбургци могат да се припишат много неща, но убийство... Не мисля, че са способни на това. Гледайте Щехлин. И побързайте, преди всичко тук да пламне.
– Дадох разпореждания утре да започнат с разпита – каза Лехнер. – Палачът ще покаже инструментите за мъчения на акушерката. След най-много седмица въпросът ще е разрешен. – Той погледна нагоре към резбования таван от кедров бор. Орнаментите, изобразяващи свитъци, свидетелстваха за това, че тук се създаваха закони.
– В такъв случай не трябва ли да се допитаме до наместника на курфюрста? – попита Якоб Шрефогъл. – Все пак става дума за убийство. Градът няма право да се произнася за това.
Иохан Лехнер се усмихна. Наистина за произнасяне на окончателна присъда при такива тежки престъпления беше необходимо присъствието на наместника на курфюрста. Граф Волф Дитрих фон Сандицел обаче, както обикновено, се намираше в своето имение Пихъл до Тирхауптен, доста далече от Шонгау. А до пристигането му Лехнер беше негов единствен представител в пределите на града.
– Вече изпратих куриер и помолих граф Сандицел да дойде тук най-късно до седмица, за да ръководи процеса – обясни той. – Писах му, че дотогава ще сме намерили виновника. В противен случай наместникът на курфюрста и свитата му ще трябва да останат по-дълго време в града – допълни самодоволно Лехнер.
Членовете на Съвета простенаха вътрешно. Наместникът на курфюрста заедно с приближените си! С коне, слуги, войници... Това означаваше много разходи. Те тайно пресмятаха гулдените и пфенигите, които всеки един от височайшите гости щеше да изпие и изяде ден след ден до произнасянето на присъдата. Затова беше важно още при пристигането на височайшата особа да могат да представят виновника. Тогава щяха да се отърват донякъде евтино.
– Имате нашето одобрение – каза бургмистър Земер и избърса потта от оплешивялото си чело. – Започнете утре с разпита!
– Добре. – Йохан Лехнер отвори следващата татрадка. – Сега да минем към другите точки. Имаме още много работа за днес.
4.
Сряда, 25 април 1659 г.
9.00 ч. сутринта
Якоб Куизъл вървеше по улицата край южната градска стена. Къщите тук бяха прясно измазани, керемидите по покривите аленееха на утринното слънце. В градините цъфтяха първите бели и жълти нарциси. Кварталът около резиденцията на херцога носеше името Дворцова врата и се смяташе за най-добрата част от града. Тук се бяха установили заможните занаятчии. По улицата се разхождаха кокошки и патици, които се разхвърчаваха пред него с тревожен кряк. Един дърводелец, въоръжен с ренде, чук и длето, майстореше маса пред работилницата си. Когато палачът минаваше покрай него, той сведе глава. Никой не поздравяваше палача, това носеше нещастие.
Якоб Куизъл най-сетне стигна до края на уличката. В самия ѝ край, до градските стени, се издигаше затворът – масивна триетажна кула с плосък покрив и зъбци, изградена от големи дялани блокове. От столетия крепостната кула се използваше за тъмница и място за мъчения.
Пазачът се бе облегнал на обкованата с желязо врата и се грееше на пролетното слънце. На колана му до връзката ключове с дължина около пръст се полюшваше палка. Нямаше нужда от друго оръжие. Заподозряната бе окована във вериги. Срещу възможни проклятия той се бе въоръжил с осветен дървен кръст и амулет на Дева Мария, които висяха на връв около врата му.
– Добро утро, Андреас! – извика Якоб Куизъл. – Как са децата? Малката Ана оправи ли се?
– Всичко е наред. Благодаря, майстор Якоб! Средството помогна.