Тъмничарят се огледа скришом на всички страни дали някой наблюдава разговора им. Хората избягваха мъжа с меча, но и сами го търсеха, когато на някого му се обаждаше подаграта или си счупеше пръста. Или когато дъщеря му страдаше от коклюш, както бе в случая с Андреас. Обикновените хора предпочитаха палача пред бръснаря или лекаря. В повечето случаи успяваше да помогне, а и взимаше по-евтино.
– Как мислиш? Можеш ли да ме оставиш да говоря насаме с Щехлин? – Куизъл си напълни лулата. И между другото, предложи на стража от тютюна си. Андреас пъхна скришом подаръка в кесията на колана си.
– Не зная, Лехнер забрани. Не бива да се отделям от нея.
– Я кажи, Щехлин не помогна ли да се роди дъщеря ти Ана? И Томас?
– Да, но...
– Виждаш ли, тя помогна и за моите деца. Наистина ли вярваш, че е вещица?
– Не, всъщност не. Но другите...
– Другите, другите... Мисли сам, Андреас! А сега ме пусни. Утре можеш да дойдеш, сиропът за малката е готов. Просто си го вземи, когато мен ме няма. Той е на масата в кухнята.
При тези думи той протегна ръка. Тъмничарят му подаде ключа и палачът влезе в кулата.
Двете килии бяха в дъното на помещението. Марта Щехлин лежеше неподвижно върху куп мръсна слама в килията отляво. Усещаше се силна миризма на урина и на гнило зеле. През малък прозорец с решетки влизаше слънчева светлина. Стълба водеше надолу към килията за изтезания. Якоб Куизъл я познаваше добре. Долу се намираха всички инструменти, от които се нуждаеше палачът за разпита с мъчения.
Отначало щеше само да покаже инструментите на Щехлин. Нагорещените клещи, ръждясалото менгеме с винтове, всяко завъртене на които можеше да усилва болката. Трябваше да ѝ обясни какво е да бъдеш разпъван бавно от тежащи центнер[12] камъни, докато костите започнат да пукат и да изскачат от ставите. Често показването на инструментите беше достатъчно, за да се сломи духът на жертвата. За Марта Щехлин палачът не беше толкова сигурен.
Акушерката, изглежда, спеше. Когато Якоб Куизъл пристъпи до решетките, тя надигна глава. Чу се дрънчене. От ръцете ѝ се спущаха вериги, свързани с халки за стената. Марта Щехлин се опита да се усмихне.
– Оковаха ме като бясно псе. – Показа му веригите. – И буламача, който ми дават, и кучетата няма да го ядат.
Куизъл се подсмихна.
– Не е по-зле, отколкото ако си бе останала у дома.
Лицето на Марта помръкна.
– Как изглежда домът ми? Потрошили са всичко, нали?
– Ще погледна как е при теб, но сега имаш много по-голям проблем. Те мислят, че си била ти. Утре ще дойда със секретаря и бургмистъра и ще ти покажа инструментите.
– Утре?
Той кимна и погледна пронизващо акушерката.
– Марта, кажи ми честно, ти ли беше?
– Не, кълна се в Светата Дева! Никога не бих могла да направя нещо на момчето!
– Но той е бил при теб? И в нощта преди смъртта си?
Акушерката потрепери от студ. Беше облечена само в тънката ленена риза, с която бе избягала от Гример и хората му. Трепереше цялата. Якоб Куизъл ѝ подаде дългото си вехто палто. Без да промълви дума, тя го взе през решетките и го наметна на раменете си. Едва тогава заговори:
– Не само Петер беше при мен. Някои от другите също. На тях просто им липсва майка.
– Кои други?
– Ами сираците. Софи, Клара, Антон, Йоханес... Те ме навестяваха, понякога идваха няколко пъти в седмицата. Играеха си в градината при мен, а аз им готвех брашнена супа. Нямат си никого вече.
Якоб Куизъл си спомни. От време на време той също бе виждал децата в градината на акушерката. Но никога не му беше правило впечатление, че са сираци.
Палачът знаеше как живеят уличните деца. Обикновено се събираха заедно и страняха от другите. Няколко пъти се беше намесвал, когато други деца се нахвърляха върху сираците и ги биеха. Сякаш на челата им светеше знак, който караше останалите да ги виждат като жертви. За миг Якоб се замисли за собственото си детство. Той бе презрян син на палач, но поне имаше родители. Щастие, което бе отредено на все по-малко деца. Голямата война бе отнела родителите на много от тях. Градът поверяваше клетите сираци на настойници. Често това бяха граждани от градската управа, а също така и занаятчии, които, между другото, получаваха и имуществото на починалите родители. В приемните семейства, които и без тях бяха достатъчно многолюдни, тези деца бяха последна грижа. Приемаха ги, търпяха ги, но рядко ги обичаха. Просто още едно гладно гърло, което хранеха, защото имаха нужда от парите. Якоб Куизъл разбра, че добрата Марта беше станала нещо като втора майка за сираците.