– Кога за последно бяха при теб? – попита той акушерката.
– Онзи ден.
– Значи в деня преди убийството. Петер беше ли с тях?
– Да, разбира се, той беше такова внимателно дете...
По изцапаното със засъхнала кръв лице на акушерката се стекоха сълзи.
– Той си нямаше вече майка. Аз самата я изпроводих в последния ѝ час. Петер и Софи искаха да знаят всичко най-подробно. Какво правя като акушерка, какви билки ми трябват. По време на приготвянето им гледаха много внимателно. Софи казваше, че също иска да стане акушерка.
– Колко време останаха?
– До свечеряване. Изпратих ги вкъщи, когато г-жа Клингенщайнер прати да ме повикат. До вчера сутринта останах там. За бога! Има свидетели.
Палачът поклати глава.
– Това няма да ти помогне. Още вчера вечерта говорих с Гример. Петер най-вероятно изобщо не се е прибрал у дома. Гример е бил в странноприемницата до полицейския час. На следващия ден, когато искал да събуди сина си, леглото било празно.
Акушерката въздъхна.
– Значи аз съм го видяла последна.
– Така е, Марта. Нещата изглеждат зле. Отвън говорят какво ли не.
Акушерката се загърна в палтото. Устните ѝ се свиха.
– Кога ще започнеш с клещите и менгемето? – попита тя.
– Скоро, ако зависи от Лехнер.
– Да призная ли?
Якоб Куизъл се поколеба. Тази жена беше помогнала на децата му да се появят на бял свят. Той ѝ дължеше услуга. Освен това и да искаше, не би могъл да си представи, че тя би могла да причини такива рани на Петер.
– Не – каза най-накрая той. – Отлагай колкото е възможно по-дълго. Отричай. Ще се постарая да не ти причинявам силна болка, обещавам ти.
– А когато не мога повече?
Куизъл извади изстиналата лула от устата си. След това насочи мундщука към Марта.
– Ще спипам кучия син, който го е направил. Обещавам ти. Само се дръж, докато пипна негодника.
После се обърна рязко и тръгна към изхода.
– Куизъл!
Палачът спря и погледна назад към акушерката. Гласът ѝ премина в шепот:
– Има още нещо, което би трябвало да знаеш.
– Какво?
– Имах корен мандрагора вкъщи в шкафа.
– Мандрагора... Знаеш, че височайшите господа смятат тези неща за дяволски.
– Знам. Изчезнал е.
– Изчезнал?
– Да, от вчера.
– Има ли други изгубени неща?
– Не знам. Открих липсата малко преди да дойде Гример с хората си.
Якоб Куизъл се спря пред вратата и замислено захапа лулата си.
– Странно – промърмори той. – Предната вечер не беше ли пълнолуние?
Без да дочака отговор, той излезе навън. Зад него вратата се затвори с трясък. Марта Щехлин се зави в палтото, легна на сламата и заплака беззвучно.
Палачът се отправи по най-прекия път към дома на Щехлин. Стъпките му гръмко отекваха по улиците. Няколко селянки с кошници на главите се загледаха удивено след огромната фигура, която премина стремително покрай тях. Жените се прекръстиха и продължиха да говорят за смъртта на малкия Гример и за неговия баща – вдовец и пияница.
Якоб Куизъл продължаваше да мисли за онова, което акушерката му бе казала в края на разговора. Мандрагората беше растение със жълтозелени плодове, които имаха упойващо действие. Коренът приличаше на малко човече, затова често се използваше при заклинания. Стрит на прах, той бе една от съставките на мехлема, с който според легендите вещиците мажели метлите си. Говореше се, че виреела особено добре под бесилките, подхранвана от урината и спермата на обесените, макар че Якоб Куизъл досега не бе видял нито едно стръкче мандрагора на Хълма на обесените. Той знаеше със сигурност само едно – билката бе отлично средство за упояване и помятане. Ако я намереха у Щехлин, това щеше да ѝ гарантира смъртната присъда.
Кой обаче би могъл да е откраднал корена мандрагора от дома на акушерката? Някой, който ѝ желаеше злото?
Някой, който искаше да я обвинят в магьосничество?
А може би акушерката просто бе сложила на друго място забранения лек? Якоб Куизъл крачеше бързо. Скоро може би щеше да има отговор на този въпрос.
Малко по-късно вече бе пред къщата на акушерката. Когато видя счупените прозорци и разбитата врата, изгуби надежда, че ще намери нещо тук.
Палачът натисна вратата. С едно последно изскърцване тя се отдели от пантите и падна вътре. Стаята изглеждаше така, сякаш Щехлин бе правила екперименти с барут и бе хвръкнала във въздуха. Измазаният с глина под беше осеян с парчета от счупени съдове. Алхимични знаци свидетелстваха за онова, което се бе съдържало в тях. Миришеше силно на мента и пелин.
Масата, столът и леглото бяха изпотрошени, а останките им бяха пръснати из цялата стая. Котлето с рядка овесена каша беше търкулнато в ъгъла и съдържанието образуваше малко езерце. От него към задната врата водеха следи от стъпки. Размазани следи се виждаха и сред билковите прахове и мазила, разсипани по пода. Сякаш половината град бе минал през дома на Щехлин. Самият Якоб бе видял с очите си поне дузина мъже, които бяха щурмували дома на акушерката начело с Гример.