Палачът се вгледа в следите от стъпки и се изуми. Между големите отпечатъци имаше и по-малки. Леко размазани, но достатъчно ясни. Стъпки на деца.
Той се огледа в помещението. Котлето. Строшената маса. Отломките от съдове, следите. Някъде в него зазвъня звънец, но той не можеше да каже защо. Нещо му напомняше.
Палачът задъвка студената лула, после отново излезе навън, потънал в мисли.
Симон Фронвизер седеше до огъня във всекидневната и гледаше как завира кафето. Вдъхна необикновения ободряващ аромат и затвори очи. Той обичаше аромата и вкуса на екзотичната напитка. Беше почти зависим от нея. Преди около година един търговец от Аугсбург бе донесъл в Шонгау чувалче, пълно с малки твърди зърна. Търговецът ги хвалеше като чудодейно средство от Изтока. Турците уж пиели от него, за да изпаднат в кръвожадно опиянение, а и в леглото имало легендарно въздействие. Симон не знаеше докъде може да се вярва на слуховете. Знаеше само, че обича кафе и че след като изпие чаша от ободряващата напитка, може да стои с часове над книгите, без да усеща умора.
Кафявата течност в котлето образува балончета и Симон взе глинена чаша, за да я пресипе. Може би благотворното действие на кафето щеше да му помогне да разбере какво бе довело до смъртта на малкия Гример. От момента, в който бе напуснал къщата на палача вчера, ужасната история не му излизаше от главата. Кой би могъл да извърши подобно нещо? А и този знак...
Вратата се отвори с трясък и баща му влезе в помещението. Симон веднага разбра какво ще последва.
– Вчера пак си бил долу при палача, показал си трупа на малкия на знахаря. Признай си! Кожарят Ханес ми разказа. И с Магдалена си флиртувал!
Симон затвори очи. Вчера той наистина се беше срещнал с Магдалена край реката. Отидоха на разходка. Беше се държал като идиот, не можа да я погледне в очите и през цялото време бе хвърлял камъчета в Лех. Освен това ѝ бе разказал всичко, което му бе минало през главата след смъртта на момчето. Че не вярва във вината на Щехлин, че се страхува от нов процес срещу вещици както преди седемдесет години... Разбъбри се като хлапак, а искаше само да ѝ каже, че я харесва. Някой трябва да ги е видял. В този проклет град бе невъзможно да останеш насаме с някого.
– Може би. Теб какво те засяга? – Симон си наля кафето. Избягваше да погледне баща си в очите.
– Какво ме засяга? Ти луд ли си? – Бонифаций Фронвизер бе дребен на ръст като сина си. И като повечето ниски мъже, бързо избухваше. Очите му щяха да изскочат от орбитите, върхът на заострената му брада трепереше.
– Аз все още съм твой баща! – крещеше той. – Не разбираш ли какво правиш? Трябваха ми години, за да изградя това тук за нас. Можеш да получиш всичко наготово. Можеш да станеш първият истински лекар в този град! А ти проваляш всичко, като се срещаш с това разпътно момиче и ходиш при баща ѝ. Хората говорят. Не разбираш ли?
Симон гледаше нагоре към тавана и понасяше укорите мълчаливо. Той ги знаеше наизуст. Баща му си бе извоювал място като полеви лекар, където се бе запознал с майка му – обикновена лавкаджийка, придружаваща войската. Симон беше на седем години, когато майка му умря от чума. Още няколко години той и баща му придружаваха войниците, обгаряха рани от куршуми с вряло олио и ампутираха крака. Когато войната свърши, те обикаляха страната в търсене на пристан. Най-после се бяха установили тук, в Шонгау. През последните години баща му с усърдие и упорство се бе издигнал първо до лечител, а после и до нещо като градски лекар. Той обаче нямаше нужното образование за това. Затова от Градския съвет го търпяха само защото тукашният лечител не струваше, а да викат лекари от далечния Мюнхен или от Аугсбург беше твърде скъпо.
Бонифаций Фронвизер беше изпратил сина си да следва в Инголщат, но парите бяха свършили и Симон трябваше да се завърне в Шонгау. Оттогава бащата пестеше всеки пфениг и наблюдаваше подозрително наследника си, когото смяташе за лекомислено конте.
– ...докато другите се влюбват в подходящите момичета. Иозеф например, той ухажва дъщерята на Холцхофер. Това се казва партия! Той ще постигне нещо. Но ти... – Обвинителната реч на баща му беше към края си. Симон отдавна не слушаше. Той отпиваше от кафето си и мислеше за Магдалена. Черните очи, които сякаш винаги се смееха, пълните устни, които вчера бяха обагрени с червеното вино, което тя бе взела на реката в бутилка в кожен калъф. Няколко капчици паднаха върху корсета ѝ и той ѝ подаде кърпичката си.