– Гледай ме, когато ти говоря!
Баща му го удари по лицето с опакото на ръката. Кафето опръска стаята, описвайки широка дъга. Глинената чаша падна шумно на пода и се строши. Симон потърка бузата си. Слабичък и треперещ, баща му стоеше пред него. Петна от кафе красяха и без това мръсния му жакет. Той знаеше, че бе прекалил. Синът му вече не беше на дванадесет години, но си оставаше неговото момче. Заедно бяха преживели толкова много неща. Той просто искаше най-доброто за него...
– Отивам при палача – прошепна Симон. – Ако искаш да ме спреш, ще трябва да забиеш скалпела в корема ми. – После той събра няколко книги от масата и затвори вратата след себе си.
– Върви при Куизъл! – викна баща му след него. – Ще видиш какво ще получиш!
Бонифаций Фронвизер се наведе и вдигна парчетата от чашата. С гръмки ругатни той ги изхвърли през отворения прозорец след сина си.
Изпълнен с гняв, Симон бързаше по улиците. Баща му беше толкова... толкова твърдоглав! Донякъде разбираше стареца. Все пак ставаше въпрос за бъдещето на сина му, за следването му, за добра жена и деца. Университетът обаче не можеше да даде най-подходящото образование на Симон. Потънало в прах, механично запаметявано знание, което отчасти все още се основаваше на гръцките и римските автори. Баща му не използваше нищо освен слабителни, превръзки и кръвопускане. В дома на палача се усещаше свеж полъх. Якоб Куизъл притежаваше OpusParamirum и Paragranum на Парацелз[13] – истински съкровища за любителите на книгите, които Симон можеше да взема назаем.
Когато зави по улицата към Речната врата, той се натъкна на група деца, застанали в кръг. От средата на групата се чуваше силен рев. Симон се повдигна на пръсти и различи едро, широкоплещесто момче, което седеше върху едно момиче. С колене то я притискаше към земята, а с десния юмрук удряше отново и отново своята жертва. От ъгълчетата на устните ѝ течеше кръв, дясното ѝ око беше подуто. Тълпата от деца и младежи съпровождаше всеки удар с поощрителни възгласи. Симон разбута настрани зрителите, хвана момчето за косите и го свали от малката.
– Страхливци! – извика той. – Да нападате момиче! Изчезвайте!
Тълпата отстъпи неохотно няколко метра. Момичето седна на улицата и махна от лицето си изцапаните коси. Очите ѝ се оглеждаха дебнешком, сякаш търсеше пролука между децата, през която да се измъкне.
Голямото момче се изправи пред Симон. Беше около петнадесетгодишен, по-висок от лекаря с половин глава. Симон го разпозна. Беше Ханес, синът на Берхтхолт – хлебаря от Вайнщрасе.
– Не се бъркайте, докторе! – заплашително каза той. – Това си е наша работа.
– Когато избиват зъбите на малко момиче, това е и моя работа – отвърна Симон. – Както ти самият каза, аз съм лекар. Следователно мога да пресметна колко ще ти струва удоволствието.
– Колко ще ми струва? – Ханес сбърчи чело. Не беше от най-умните.
– Ако причиниш нещо на момичето, ще трябва да поемеш разходите за това. Имаме достатъчно свидетели, нали?
Погледът на Ханес се стрелна несигурно към другарите му. Някои вече се бяха отдалечили.
– Софи е вещица! – намеси се сега друго момче. – Има червена коса, освен това постоянно беше у Щехлин като Петер. А той е мъртъв! – Другите замърмориха одобрително.
Симон потръпна вътрешно. Ето, започва се. Скоро в Шонгау щеше да има само вещици и хора, които ги сочат с пръст.
– Глупости! – извика той. – Ако беше вещица, щеше ли да ви позволи да я биете? Вече щеше да е яхнала метлата си. А сега да ви няма!
Бандата неохотно заотстъпва. Все пак на Симон му се наложи да хвърли заплашителен поглед на един или друг. Когато момчетата се отдалечиха на хвърлей място, той ги чу да викат:
– Той спи с дъщерята на палача!
– Може би палачът ще му отреже главата!
– Трудно би го смалил с една глава. Толкова е нисък!
Симон въздъхна. Крехката му все още връзка с Магдалена вече не беше тайна. Баща му беше прав. Хората говореха.
Той се наведе над момичето, за да му помогне.
– Вярно ли е, че двамата с Петер сте били постоянно при Щехлин?
Софи избърса кръвта от устните си. Дългите ѝ рижи коси бяха потънали в прах. Симон реши, че е на около дванадесет години. Под пласта мръсотия той видя будно лице. Лекарят си припомни, че произхождаше от семейство на кожари от квартала край реката. Родителите ѝ бяха загинали при последната епидемия от чума. Друго семейство на кожари я бе прибрало.
13
Произведения на Парацелз (ок. 1493-1541), известен швейцарски лекар, учен, алхимик и философ. – Б. пр.