Момичето мълчеше. Симон я сграбчи здраво за рамото.
– Искам да знам дали си била с Петер при Щехлин. Важно е! – повтори той.
– Възможно е! – прошепна тя.
– Видя ли Петер вечерта?
– Щехлин не е виновна. Бог ми е свидетел.
– Кой тогава?
– След това Петер отиде още веднъж до реката. Сам.
– Защо?
Софи сви устни и избегна погледа му.
– Искам да знам защо.
– Той каза, че е тайна. Искаше да се види с някого.
– С кого, за бога?
– Не каза.
Симон разтърси Софи. Той чувстваше, че премълчава нещо. Внезапно момичето се отскубна и побягна по съседната улица.
– Почакай!
Симон се затича след нея. Софи беше боса, малките ѝ крака се стрелкаха по утъпканата глинеста почва. Вече бе стигнала до "Ценкгасе" и се шмугна между две слугини, които се връщаха от пазара с препълнени кошници. Симон мина забързано покрай тях и неволно закачи едната кошница. Тя се изплъзна от ръката на слугинята и на улицата се посипаха ряпа, зеле и моркови. След себе си Симон чу гневни викове, но не спря. Момичето щеше да му се изплъзне. Софи беше твърде бърза; вече изчезваше зад следващия завой. Улиците тук не бяха многолюдни. Симон придържаше шапката си с едната ръка и тичаше подир Софи. Вляво се издигаха две къщи с приближени покриви, между тях се намираше тесен проход, който водеше към градските стени. Проходът беше отрупан с купчини строителни отпадъци и вехтории. В другия му край Симон видя дребна фигурка. Сипейки ругатни, лекарят се прости с ботушите си, намазани с говежда мас, и скочи над първата купчина.
Попадна точно насред боклука, подхлъзна се и затъна в куп строителни отпадъци, гниещи зеленчуци и останки от нощно гърне. Стъпките в далечината заглъхнаха. Симон се изправи, стенейки. На горните етажи се отвориха първите прозорци. Стопаните на къщите гледаха с изумление измъчения лекар, който чистеше полепналите листа салата от палтото си.
– Погрижете се за собствените си боклуци! – извика той нагоре. После закуцука към Речната врата.
Палачът гледаше през лещата шепа жълти кристали, които блестяха на светлината на лоените свещи. Кристалите бяха като снежинки, всеки бе съвършен по форма и красота. Якоб Куизъл се усмихна. Когато се потапяше в тайните на природата, бе сигурен, че бог съществува. Кой друг би могъл да създаде такива произведения на изкуството? Човекът просто подражаваше в своите изобретения на своя Създател. И все пак същият този бог оставяше хората да гинат като мухи, жертви на чумата и войната. В такива времена човек трудно можеше да запази вярата си в бог, но Якоб Куизъл го откриваше в красотата на природата.
Той разпределяше внимателно с пинсета кристалите върху пергамента, който служеше за подложка, когато на вратата се почука. Преди да успее да каже нещо, тя се открехна. Нахлу въздушна струя и отнесе пергамента към ръба на масата. Якоб го улови с проклятия, преди да отлети. Част от кристалите изчезнаха в една пролука на масата.
– Кой е, по дяволите?
– Симон – успокои го жена му, която бе открехнала вратата.
– Иска да ти върне книгите и да говори с теб. Казва, че е спешно. И не ругай толкова силно, децата вече спят.
– Да заповяда – изръмжа Куизъл.
Когато се огледа за Симон Фронвизер, той видя едно ужасено лице. Едва сега палачът осъзна, че монокълът е на окото му. Синът на лекаря гледаше право в зеница с големината на дукат.
– Просто играчка – изръмжа Куизъл и свали от лицето си обкованата в месинг леща. – Но понякога е твърде полезна.
– Откъде имате това? – попита Симон. – Трябва да струва цяло състояние!
– Да кажем, че направих услуга на един член на Градския съвет и той ми се издължи в натура. – Якоб Куизъл подуши. – Ти смърдиш.
– Аз... паднах на път за тук.
Палачът махна, после подаде лещата на Симон и посочи към жълтата купчинка върху пергамента.
– Можеш да погледнеш веднага това. Как мислиш? Какво е?
Симон се наведе с монокъла над зрънцата.
– Това е смайващо. Никога не съм виждал такава перфектна леща.
– Интересува ме какви са зрънцата.
– Ако се съди по миризмата, бих казал, че е сяра.
– Намерих ги до една купчинка глина в джоба на малкия Гример.
Симон бързо свали монокъла и погледна палача.
– У Петер? Но как сярата е попаднала в джоба му?
– И аз бих искал да разбера това.
Якоб Куизъл посегна към лулата си и започна да я пълни. Междувременно Симон крачеше нагоре-надолу из малката стая и разказваше за своята среща със сирачето. Куизъл изръмжаваше от време на време, зает да тъпче и пали лулата си. Когато Симон привърши историята, палачът вече бе обвит в тютюнев дим.