– Посетих Щехлин – каза накрая той. – Децата наистина са били при нея. Освен това липсва корен мандрагора.
– Мандрагора?
– Вълшебна билка.
Якоб Куизъл разказа накратко за своята среща с акушерката и за хаоса в дома ѝ, като правеше дълги паузи, в които дърпаше от лулата си. Симон беше седнал на ниско столче и се въртеше неспокойно.
– Нищо не разбирам – каза накрая младият лекар. – Имаме мъртво момче с магически знак на рамото и сяра в джоба. Имаме и акушерка като главна заподозряна, от чийто дом е изчезнал корен мандрагора. Освен това имаме група сираци, които знаят повече, отколкото признават. Е, къде е смисълът във всичко това?
– Имаме много малко време – прошепна палачът. – След няколко дни ще пристигне наместникът на курфюрста. Дотогава Щехлин ще трябва да е признала вината си, иначе Съветът ще ми смъкне кожата.
– А ако просто се възпротивите? – попита Симон. – Никой не може да изиска от Вас...
Куизъл поклати глава.
– Тогава ще изпратят друг, а аз ще трябва да си търся нова работа. Не, това не е решение. Трябва да намерим истинския убиец. При това скоро.
– Ние?
Палачът кимна.
– Имам нужда от помощта ти. С мен никой не обича да говори. Височайшите господа бърчат нос, щом ме видят отдалеч. Макар че... – добави той с усмивка, – сега и пред теб ще бърчат нос.
Симон погледна своя изцапан, миризлив жакет. Все още беше украсен с кафяви пръски. На левия крачол до коляното имаше дупка. Увяхнало листо салата висеше на шапката му. А да не говорим за засъхналите петна кръв по палтото му... Щеше да му трябва нов гардероб и нямаше представа откъде ще вземе парите за него. Може би Съветът щеше да отпусне някой гулден, когато заловят убиеца.
Симон обмисляше предложението на палача. Какво толкова можеше да загуби? Във всеки случай не и репутацията, вече се бе простил с нея. А ако в бъдеще искаше да се среща с Магдалена, щеше да е добре да се разбира с баща ѝ. Освен това съществуваха и книгите. Точно в този миг на масата до монокъла лежеше трудът на йезуита Атанасиус Кирхер, в който се говореше за миниатюрни червейчета в кръвта. Монахът бе работил с така наречения микроскоп, който увеличаваше вероятно много повече от монокъла на Куизъл. Перспективата да чете сам тази книга в леглото на чаша горещо кафе... Симон кимна.
– Добре, можете да разчитате на мен. Впрочем книгата на...
Синът на лекаря не успя да изкаже желанието си. Вратата се отвори широко, в помещението нахлу запъхтян стражът Андреас.
– Простете, че ви безпокоя толкова късно – каза той, – но е спешно. Казаха ми, че ще намеря сина на Фронвизер тук. Баща Ви има нужда от помощ!
Андреас беше бял като тебешир. Изглеждаше така, сякаш бе видял самия дявол.
– Какво, за бога, е толкова спешно? – попита Симон. Тайно размишляваше кой го бе видял да влиза в дома на палача. Изглежда, в този град човек не можеше да направи и една крачка, без да го наблюдават.
– Синът на бакалина Крац умира! – каза с последни сили Андреас. Ръката му все се плъзгаше към малкия дървен кръст, който висеше на врата му.
Якоб Куизъл, който досега слушаше мълчаливо, изгуби търпение. Удари с длан по нестабилната маса така, че монокълът и шедьовърът на Атанасиус леко подскочиха.
– Злополука? Говори най-после!
– Всичко е в кръв! Бог да ни е на помощ, той носи знака! Като Гример...
Симон подскочи от столчето. Усети как страхът пълзеше в него.
Куизъл погледна проницателно сина на лекаря сред облаците тютюнев дим.
– Върви спокойно. Аз ще отида да видя Щехлин. Не знам дали е на сигурно място в тъмницата.
Симон грабна шапката си и изтича на улицата. С крайчеца на окото си видя Магдалена, която му махаше сънено от прозореца на тавана. Предчувстваше, че в следващите дни двамата нямаше да имат много време един за друг.
Мъжът стоеше до прозореца, главата му беше само на педя от тежкия червен плат на пердето. Навън се свечеряваше, но това нямаше значение. В тази стая винаги цареше полумрак – мътен сив здрач, в който дори денем слънцето чезнеше. В съзнанието си мъжът видя слънцето над града. То винаги щеше да изгрява и залязва, човек не можеше да го спре. Мъжът нямаше да позволи да спрат и него самия. Макар че точно в този момент се бе стигнало до известно забавяне. Забавянето го ядосваше. Той се обърна рязко.
– Що за глупак си ти? Годен ли си за нещо въобще? Можеш ли поне веднъж да свършиш нещо както трябва?
– Ще го свърша.
В здрача се виждаше още един човек. Той седеше на масата и ровеше с ножа в месния пай като в корема на заклано прасе.