Мъжът на прозореца придърпа още по-плътно завесите. Пръстите му се вкопчиха в плата. Заля го вълна от болка. Нямаше много време.
– Защо бе нужно това с децата? Сега ще тръгнат приказки...
– Никой няма да говори. Разчитай на мен.
– Няколко души вече подозират. Можем само да се надяваме акушерката да признае. Палачът задава ненужни въпроси.
Човекът на масата продължи да превръща пая в каша от месо и трохи. Ножът се движеше трескаво нагоре-надолу.
– Ха, палачът! Кой ще повярва на палача?
– Не подценявай Куизъл! Той е хитър като лисица.
– Тогава лисицата просто ще влезе в капана.
Мъжът до прозореца измина няколкото крачки, които го деляха от масата, и зашлеви седящия с опакото на ръката си. Онзи се хвана за бузата и погледна със страх към своя оскърбител. В същия миг видя как той се хвана за корема и се сгърчи от болка.
Тиха усмивка заигра по устните му. Този проблем скоро щеше да се разреши от само себе си.
– Трябва да сложиш край на това безумие – каза по-възрастният мъж с изкривено от болка лице. Тъпи игли се забиваха в корема му. Той се приведе над масата. – Остави това. Аз сам ще свърша каквото е нужно.
– Не мога.
– Не можеш?
– Възложих задачата на друг. Той няма да позволи да му се месят в работата.
– Освободи го. Стига. Щехлин ще признае, а ние ще получим парите си.
Старият мъж трябваше да седне. Просто една кратка пауза. Говоренето го изморяваше. Проклетото тяло! Той се нуждаеше от него. Не за дълго, само докато получат парите. Тогава щеше да умре спокойно. Делото на живота му беше в опасност, а този непрокопсаник само разваляше всичко. Но той нямаше да го допусне. Не и докато дишаше...
– Паят е превъзходен. Искаш ли?
Другият бодеше с ножа парченцата месо, пръснати по масата, и ги дъвчеше с наслада.
С последни сили старецът поклати глава. Събеседникът му се усмихна.
– Бъди спокоен! Всичко ще бъде наред.
Избърса мазнината от брадата си, взе шпагата и бързо се отправи към вратата.
Без да чака стража, Симон се отправи към къщата на семейство Крац, която се намираше на една тясна странична уличка до Речната врата. Клеменс и Агате Крац бяха трудолюбиви бакали, които през годините бяха натрупали скромно състояние. И петте им деца посещаваха Латинското училище в града. Те самите не правеха разлика между своите собствени деца и Антон, за чийто настойници бяха определени след смъртта на родителите му.
Бащата Клеменс Крац седеше прегърбен зад тезгяха в магазина си и милваше рамото на жена си, която се притискаше в него и ридаеше безутешно. Пред тях на тезгяха лежеше тялото на момчето. На Симон не му бе нужно много време, за да констатира причината за смъртта. Някой бе прерязал гърлото на малкия Антон с чист разрез. Съсирената кръв бе обагрила ленената риза в алено червено. Очите на десетгодишното момче гледаха втренчено в тавана.
Само час по-рано, когато го намериха, той още дишаше. Животът обаче бе напуснал малкото телце за минути. Градският лекар Бонифаций Фронвизер просто бе констатирал смъртта. Когато Симон пристигна, работата вече бе свършена. Баща му го изгледа само веднъж набързо от глава до пети, прибра си инструментите и излезе, без да поздрави, след като изказа своите съболезнования на семейство Крац.
След като Бонифаций Фронвизер напусна дома, Симон седя мълчаливо в продължение на минути до главата на мъртвеца и наблюдава бялото лице на момчето. Вторият мъртвец за два дни. Дали момчето бе познавало убиеца си?
Накрая лекарят се обърна към бащата:
– Къде го намерихте? – попита той.
Не получи отговор. Семейство Крац бяха потънали в свят на болка и скръб, където човешките гласове трудно проникваха.
– Простете, къде го намерихте? – повтори Симон.
Едва сега Клеменс Крац погледна нагоре. Гласът на бащата беше дрезгав.
– Отвън на прага. Искаше да отскочи набързо до своите... приятели. Когато закъсня да се прибере, решихме да го потърсим. Отворихме вратата и го видяхме да лежи на прага в собствената си кръв...
Майката отново зарида. На дървена пейка в ъгъла седяха другите четири деца на семейство Крац и гледаха с разширени от ужас очи. Най-малката дъщеря притискаше до гърдите си мръсна парцалена кукла.
Симон се обърна към децата:
– Знаете ли къде искаше да отиде брат ви?
– Той не ни е брат. – Гласът на най-големия син звучеше дръзко и упорито въпреки страха. – Той е сирак.
И навярно често сте му го припомняли, каза си Симон и въздъхна.