– Добре, ще ви попитам още веднъж. Знаете ли къде искаше да отиде Антон?
– При другите. – Момчето го гледаше право в лицето.
– Кои други?
– Другите сираци. Те винаги се срещаха край Речната врата. Искаше да отиде там. Видях рижата Софи с него, когато камбаните удариха четири часа. Явно беше нещо важно за тях. Бяха допрели глави като говеда.
Симон се замисли за малкото момиче, което само преди няколо часа бе спасил от побой. Червените коси, дръзките очи. На дванадесет години тази Софи вече си бе спечелила доста врагове.
– Вярно е – намеси се сега бащата. – Те наистина се срещаха често при Щехлин. Софи и Щехлин – едни и същи дяволски изчадия. Антон тежи на съвестта им! Сигурно те са му нарисували този дяволски знак.
Майката отново изхлипа. Съпругът ѝ се зае да я утешава.
Симон отиде до тялото и го обърна внимателно по корем. Действително на дясното рамо откри същия символ като на момчето на Гример. Не беше така отчетлив, явно някой се беше опитал да го измие. Но боята бе попила твърде дълбоко под кожата и белегът се открояваше.
Симон усети, че Клеменс Крац се доближава отзад. Изпълнен с омраза, бащата гледаше втренчено знака.
– Щехлин го е направила. И Софи – просъска той. – Със сигурност. И двете трябва да изгорят!
Лекарят се опита да го успокои:
– Щехлин е в затвора. Не може да е била тя. А Софи е още дете. Наистина ли вярвате, че едно дете...
– Дяволът се е вселил в това дете! – изкрещя майката отзад. Очите ѝ бяха почервенели от плач, лицето ѝ бе бледо и подпухнало. – Дяволът е тук, в Шонгау! И ще прибере още деца!
Симон още веднъж погледна избледнелия знак на рамото на момчето. Нямаше съмнение, някой се бе опитал безуспешно да го отстрани.
– Някой от вас опитвал ли се е да измие това тук? – попита той хората около себе си.
Бащата се прекръсти.
– Не сме докосвали знака на дявола, бог ми е свидетел. – Останалите членове на семейството също поклатиха глави и се прекръстиха.
Симон въздъхна. Тук нищо нямаше да постигне с аргументи. Той се сбогува и излезе навън в мрака. Зад себе си продължи да чува риданията на майката и монотонните молитви на стария бакалин.
Леко изсвирване го накара да трепне. Търсещият му поглед обходи улицата. Една дребна фигурка се бе притаила до стената на къщата на ъгъла и му махаше. Беше Софи. Симон се огледа. После пое по тясната уличка и се приближи до момичето.
– Последния път ми се изплъзна – прошепна той.
– И сега ще ти се изплъзна – отвърна Софи. – Но първо ме чуй! Един мъж питаше за Антон малко преди да го намушкат.
– Мъж? Откъде знаеш?
Софи повдигна рамене. Лека усмивка пробягна по устните ѝ. Симон си помисли как ли ще изглежда след пет години.
– Ние, сираците, имаме очи навсякъде. Това ни спестява удари.
– И как изглеждаше този мъж?
– Висок, с наметало и широкопола шапка. На шапката имаше перо. През лицето му минава дълъг белег.
– Това ли е всичко?
– Едната му ръка е само голи кости, като на скелет.
– Не говори лъжи!
– Долу край реката попита няколко салджии за къщата на Крац. Скрих се зад дървените трупи. Държеше лявата си ръка винаги под наметалото. Но веднъж наметалото се отгърна. Тогава видях ръката. Белееше на слънцето. Ръка от кости.
Симон се наведе и обгърна раменете на момичето.
– Софи, не ти вярвам. Най-добре е сега да дойдеш с мен...
Софи се отскубна. В очите ѝ плуваха сълзи от гняв.
– Никой не ми вярва, но е истина. Онзи мъж уби Антон! Той искаше да се видим долу край Речната врата, а сега е мъртъв... – Гласът на момичето премина в ридание.
– Софи, можем да поговорим за всичко.
С рязко завъртане момичето се отскубна от хватката на Симон и хукна надолу по улицата. След няколко минути вече бе изчезнала в тъмнината. Симон понечи да я последва и в същия миг усети, че от колана му липсва кесията с монетите, с които смяташе да си купи нова дреха.
– Ах, ти, проклето хлапе...
Погледна купчината боклуци и изпражнения в уличката и реши този път да се откаже от преследването. Вместо това се прибра вкъщи, за да се наспи.
5.
Четвъртък, 26 април 1659 г.
7.00 ч. сутринта
Потънала в мисли, Магдалена прекоси моста над река Лех в посока Пайтинг. В торбичката, която носеше през рамо, имаше изсушени билки, както и девичи прах, който бе смляла вчера. Преди няколко дни беше обещала на старата Даубенбергер да ѝ занесе от праха. Старата акушерка беше прехвърлила седемдесетте и краката не я държаха. Въпреки това за хората от Пайтинг и околностите тя си оставаше селската акушерка, която викаха у дома при тежки раждания. Катарина Даубенбергер бе помогнала да се родят стотици деца. Ръцете ѝ имаха дарбата да извеждат на бял свят и най-упоритите деца. Имаше славата на мъдра жена и знахарка, независимо че свещениците и лекарите гледаха на нея с недоверие и подозрение. Диагнозите ѝ обикновено се оказваха точни, а лечението – успешно. Бащата на Магдалена често търсеше съветите ѝ. В знак на благодарност, той ѝ изпращаше девичи прах. Но и на него самия му се налагаше да търси една или друга билка от нея.