Магдалена премина покрай първите къщи в Пайтинг и веднага видя как селяните се обръщат след нея и шушукат. Някои се кръстеха. Тя бе дъщеря на палач и жителите на селото се страхуваха от нея. Някои подозираха, че се е съюзила с Велзевул. До нея достигаха слухове, че красотата ѝ не била нищо друго, освен резултат от сделка с господаря на ада. В замяна тя му била обещала безсмъртната си душа. Магдалена никого не смяташе да разубеждава. Това държеше на разстояние прекалено настойчивите ухажори.
Без да обръща внимание на селяните, тя свърна вдясно по уличката, която водеше към дома на акушерката – малка къща със скосен покрив.
Веднага забеляза, че нещо не е наред. Капаците на прозорците бяха спуснати, въпреки че беше късно утро. Билките и цветята в малката градина пред къщата бяха изпотъпкани. Магдалена отиде до вратата и натисна дръжката. Вратата бе заключена.
Сега вече бе сигурна, че нещо се е случило. Даубенбергер беше прочута с гостоприемството си. Магдалена никога не бе заварвала дома ѝ заключен. Всички жени в областта по всяко време можеха да се обръщат към старата акушерка.
Почука енергично на старата дървена врата.
– Даубенбергер, тук ли си? – извика тя. – Магдалена от Шонгау е. Донесох ти девичи прах.
Мина малко време, след това се открехна таванският прозорец. Катарина Даубенбергер погледна недоверчиво към нея. Старата жена изглеждаше угрижена, лицето ѝ бе набраздено от нови дълбоки бръчки. Изглеждаше бледа и уморена. Когато разпозна Магдалена, тя се усмихна.
– Ах, това си ти, Магдалена! – извика тя. – Хубаво е, че идваш. Сама ли си?
Магдалена кимна. Акушерката се огледа предпазливо на всички страни, после изчезна вътре. Чуха се стъпки по стълбата, резето бе избутано, вратата се отвори. Даубенбергер ѝ махна припряно да влезе.
– Какво се е случило? – попита Магдалена, след като влезе. – Да не си отровила бургмистъра?
– Какво още да се случи, глупаче! – избърбори акушерката и побутна дървата в камината. – Младежите от селото обсадиха къщата ми през нощта. Искаха да я подпалят. Добре че се появи оня здравеняк Михаел Кьосел и ги прогони. Иначе щях да съм мъртва.
– Заради Щехлин ли е? – попита Магдалена и седна на разклатеното столче до печката. От ходенето я боляха краката.
Катарина Даубенбергер кимна.
– Всяка знахарка сега е вещица – промърмори тя. – Както по времето на баба ми. Нищо не се променя.
Тя седна до Магдалена и ѝ наля в чашата черна, ухаеща ароматно отвара.
– Изпий това – каза тя. – Медена вода с бира и аква ефедра.
– Аква какво? – попита Магдалена.
– Ефедрин. Това ще те изправи отново на крака,.
Магдалена отпи от горещата отвара. Беше сладка, с ободряващ вкус. Имаше чувството, че силите ѝ се възвръщат.
– Знаеш ли какво точно се е случило при вас? – попита Катарина Даубенбергер.
Магдалена ѝ каза в общи линии онова, което знаеше. По време на разходката им край реката Симон ѝ бе разказал за мъртвото момче и знака на вещиците на рамото му. Освен това тя бе успяла да чуе през тънката дървена стена на стаята си част от разговора между лекаря и баща ѝ.
– Сега най-вероятно има още едно момче с този знак на рамото – довърши тя. – Симон отиде там през нощта и оттогава нямам вест от него.
– Татуиран със сок от бъз, казваш? – попита замислено Даубенбергер. – Това е странно. Може да се помисли, че дяволът е чертал знака с кръвта му, нали? От друга страна...
– Какво? ... – не издържа Магдалена.
– Ами сярата в джоба на момчето, а и този знак...
– Наистина ли е знак на вещиците? – попита Магдалена.
– Да кажем, че е знак на мъдрите жени. Много древен знак. Доколкото знам, означава огледало, огледалото на древна, могъща богиня.
Старата акушерка стана и отиде до камината, за да сложи още една цепеница.
– Във всеки случай ще ни донесе много неприятности. Ако нещата продължават така, ще отида при снаха ми в Цайсенберг, докато духовете се успокоят.
Акушерката внезапно спря. Погледът ѝ се плъзна по един окъсан календар, който лежеше на перваза над камината. – Естествено – промърмори тя. – Как можах да го забравя!