Когато момичето изчезна, Симон погледна към разкошната фасада на странноприемницата с остъклени прозорци и картини по стените. С кого ли са се срещнали тук мъжете?
Неволно го полазиха тръпки. Излизаше, че Софи все пак е казала истината. Може би действително дяволът бе дошъл в Шонгау.
– Време е, Марта! Трябва да станеш.
Палачът бе влязъл незабелязан в малката килия и подръпваше палтото на акушерката, което тя бе наметнала като одеяло. Марта Щехлин беше затворила очи и дишаше спокойно. По устните ѝ премина усмивка. Тя, изглежда, се намираше в свят, в който нямаше страх и болка. На Якоб Куизъл му беше жал да я връща в суровата действителност. Съвсем скоро щеше да се сблъска с жестока болка. Трябваше да се запаси с кураж и сила.
– Марта, хората от Съвета скоро ще са тук!
Този път той я раздруса. Акушерката отвори очи и го погледна объркано. После си спомни. Прибра полепналите коси от лицето си и се озърна наоколо като подгонено животно.
– О, боже, започва се.
Тя изхлипа.
– Не се страхувай, Марта. Днес само ще ти покажа инструментите. Трябва да издържиш, ще намерим убиеца и тогава...
Прекъсна го остро изскърцване. Светлината на късното следобедно слънце нахлу във вътрешността на укреплението. Четирима стражи влязоха и застанаха до стените. Последваха ги пратениците на Съвета и съдебният секретар Йохан Лехнер.
Куизъл въздъхна, когато видя тримата съветници. За днешния ден бе предвидено само показването на инструментите за изтезание. За самото изтезание беше необходимо разрешение от Мюнхен, а също и присъствието на граф Сандицел. Нима секретарят щеше да дръзне да започне разпита на своя глава?
Йохан Лехнер сякаш забеляза колебанието на палача и му кимна окуражаващо.
– Така трябва – каза той. – Тримата членове на Съвета се явяват като свидетели. Колкото по-бързо се справим с проблема, толкова по-бързо в града ще се възцари мир. Негово превъзходителство граф Сандицел ще ни бъде благодарен за това.
– Но... – започна Якоб Куизъл.
Очите на секретаря му казваха, че няма смисъл да противоречи. Какво да прави? Ако не се случеше нещо непредвидено, трябваше да започне да измъчва Щехлин още днес. Освен ако...
Освен ако свидетелите не стигнеха до друго решение.
Куизъл знаеше от опит, че съветниците, поканени на разпит, често не можеха да се въздържат от намеса. При необходимост те имаха право да прекъснат разпита преждевременно, ако чувстваха, че въпреки мъченията не се постига резултат.
Той обгърна с поглед тримата съветници. Пекарят Михаел Берхтхолт и младият Шрефогъл му бяха познати, но третият...
Секретарят Йоханес Лехнер проследи погледа на палача.
– Съветникът Матиас Аугустин е болен – рече той мимоходом. – Изпраща сина си Георг.
Куизъл кимна, докато оглеждаше тримата свидетели.
Михаел Берхтхолт беше фанатик, който обичаше да гледа изтезания и беше убеден, че Марта Щехлин трябва да изгори като вещица. Още отсега я измерваше със зъл и едновременно страхлив поглед, като че акушерката можеше да го омагьоса от разстояние и да го превърне в плъх. Палачът се усмихна вътрешно, докато наблюдаваше дребния сух мъж с почервенели от брантвайна очи. Със сивото си палто и кожена шапка той наистина приличаше на мишките, които нощем тичаха из неговата пекарна.
Младият Шрефогъл, който влезе в подземието след пекаря, се славеше като достоен наследник на своя баща в Съвета, макар да бе малко избухлив. Куизъл бе разбрал от други членове, че не вярвал във вината на акушерката.
Една точка за нас...
Якоб Куизъл измери с поглед потомъка на най-влиятелния род сред грънчарите и майстори на камини в Шонгау. С леко извития си нос, високо чело и бледо лице той изглеждаше така, както палачът си представяше истинския аристократ. Грънчарите правеха съдове и кахлени печки. Семейство Шрефогъл притежаваше малка манифактура тук, където седем работници майсторяха стомни, чинии и кахлени плочи. Старият Фердинанд Шрефогъл се бе издигнал от низините и имаше славата на малко чудат. Някои от рисунките му на плочките бяха широко известни, в тях той критикуваше църквата, Съвета и едрите земевладелци.
След смъртта му през последната година изглеждаше, че синът му не смята да пилее наследството, а да го умножава. Миналата седмица бе назначил нов човек. Младият Шрефогъл бе приел с неудовлетворение факта, че баща му бе завещал на църквата имота до пътя за Хоенфурх. Там щеше да се издига приютът за прокажени.
Синът на грънчаря беше един от малкото мъже в града, които от време на време разменяха по някоя дума с палача. Той и сега му кимна. Лека окуражаваща усмивка се появи на устните му.