За третия свидетел, Георг Аугустин, палачът нямаше еднозначна преценка. Младият Аугустин се славеше като бонвиван и досега се подвизаваше в далечния Аугсбург и в Мюнхен, където по информация на баща му правеше сделки с двора. Аугустин бяха влиятелна фамилия и Георг не пропускаше да го покаже. Облечен бе като конте – с шапка с пера, в бухнати панталони и ботуши с маншети. Погледът му премина през палача и се спря с интерес на акушерката, която се бе увила трепереща в палтото и разтъркваше един в друг посинелите си пръсти. Каменните стени на подземието и сега през април бяха студени като лед.
– Да започваме! – Гласът на секретаря прониза настъпилата тишина. – Да слизаме в мазето.
Стражите отвориха капака, който затваряше входа към приземния етаж. Стълбата водеше надолу в помещение, чиито стени бяха от грубо издялани каменни блокове. Вляво в ъгъла стоеше дибата с дървеното колело. До нея се намираше мангал, в който от години ръждясваха няколко вида клещи с различни размери. Камъни с железни халки на тях лежаха в безпорядък на пода. От тавана висеше кука с вериги. Още вчера един от стражите бе донесъл менгемето и още клещи от Баленхаус и ги бе захвърлил небрежно в един ъгъл. В другия край бяха натрупани прогнили дървени столове. Килията за мъчения изглеждаше занемарена.
Иохан Лехнер запали последователно факлите. После погледна палача с упрек.
– Можеше малко да поразтребиш.
Якоб Куизъл вдигна рамене.
– Вие толкова бързате. – И започна стоически да подрежда столовете. – От последния разпит измина доста време.
Палачът си спомняше добре. Беше преди четири години, когато бе окачил фалшификатора Петер Лайтнер тук, на куката, със завързани на гърба ръце. На краката му бяха завързали камъни, тежки 40 фунта, когато ръцете му се счупиха и той изскимтя своето признание. Преди това Куизъл го бе мъчил с менгемето и с нажежените клещи. Палачът от самото начало бе убеден във вината на Лайтнер, така както сега бе убеден в невинността на Щехлин.
– Побързай, по дяволите! Нямаме цял ден на разположение!
Секретарят седна на един от столовете и зачака, докато Куизъл подготви места и за другите. Палачът вдигна високо една дъбова маса с огромните си ръце и я стовари с грохот на пода пред Лехнер. Секретарят го изгледа с унищожителен поглед, извади мастилница и перо и разви пергамента.
– Да започваме!
Междувременно свидетелите заеха местата си. Марта Щехлин се притисна към отсрещната стена, сякаш търсеше пролука, през която да се измъкне.
– Да се съблече! – каза Йохан Лехнер.
Якоб Куизъл го изгледа учудено.
– Но нали искахте първо...
– Казах да се съблече. Ще я прегледаме за дяволски белези. Ако открием някакви, тогава вината ѝ е доказана и резпитът ще протече бързо.
Двама стражи тръгнаха към акушерката, която се бе свряла в ъгъла с кръстосани ръце. Пекарят Михаел Берхтхолт облиза тънките си устни. Още днес щеше да получи спектакъла си.
Якоб Куизъл проклинаше мислено. Не бе очаквал такова нещо. Търсенето на дяволски белези беше често прилагано средство при гоненията на вещици. Ако по тялото на заподозряната имаше рождени петна с необичайна форма, това се смяташе за знак на дявола. Тогава палачът правеше проба с игла, която забиваше в подозрителното петно на предполагаемата вещица. Не излезеше ли кръв, значи тя със сигурност беше вещица. Куизъл знаеше от дядо си, че на него му бяха известни средства и пътища за предотвратяване на кървенето по време на пробата. Така процесът свършваше по-бързо, а палачът получаваше по-бързо парите си...
Звукът на раздран плат прекъсна мислите му. Един от стражите бе разкъсал смърдящата изцапана риза на Щехлин, откривайки бледото ѝ мършаво тяло. На бедрата и по горната част на ръцете се виждаха синини, следи от борбата ѝ с Йозеф Гример. Тя се опитваше да прикрие гърдите и слабините си с двете си ръце и се притискаше към стената.
Стражът я дръпна за косите и тя изкрещя силно. Якоб Куизъл видя как малките червени очички на Михаел Берхтхолт опипваха като с пръсти тялото на акушерката.
– Това необходимо ли е? Дайте ѝ поне един стол!
Якоб Шрефогъл беше скочил и се опитваше да попречи на стражите. Секретарят го дръпна надолу.
– Искаме да разберем истината. Затова е необходимо. Дайте един стол на Щехлин!
Стражът неохотно бутна един стол в средата и сложи Марта на него. Ужасеният ѝ поглед се мяташе между секретаря и палача.
– Отрежете ѝ косата! – нареди Лехнер. – Искаме да проверим и там за белези.