Когато стражът се приближи с нож, Куизъл бързо му отне оръжието.
– Аз ще го направя.
Той внимателно отряза сплъстената коса на акушерката. Вълма коса паднаха на пода около стола. Марта Щехлин плачеше без глас.
– Не се страхувай, Марта! – прошепна той в ухото ѝ. – Няма да те нараня. Не днес.
Йохан Лехнер се прокашля.
– Палачо, искам да прегледаш тази жена за дяволски белези навсякъде.
Пекарят Берхтхолт се наведе напред към секретаря.
– Нали не мислите, че той ще намери нещо? – шептеше той. – Той е съучастник на Щехлин. Лично съм го виждал как получава от нея билки и бог знае още какво. А слугинята на Койслинбауер ми разказа...
– Майстор Берхтхолт, наистина нямаме време за вашите обяснения. – Йохан Лехнер се обърна отвратен настрани, за да избегне лошия дъх на пекаря. Той го смяташе за пияница и самохвалко, но поне по този въпрос можеше да бъде сигурен в него. За своя втори свидетел още се колебаеше. Затова се обърна още веднъж към Берхтхолт: – Но ако ще помогне за откриването на истината, ще взема под внимание съвета ви.
– Господин Аугустин, ще бъдете ли така любезен да помогнете на палача в търсенето?
Доволен, пекарят се облегна назад и продължи да гледа престъпницата. Синът на могъщия колар сви рамене и се надигна, за да отиде до акушерката. Лицето му беше фино и бледо, сякаш не бе виждало слънце. На него грееха студени като лед сини очи. Без какъвто и да е интерес Георг Аугустин обходи с поглед Щехлин. Показалецът му докосна леко мършавото ѝ тяло, обрисува кръгове около гърдите ѝ и накрая се спря на пъпа ѝ.
– Обърни се! – прошепна той.
Трепереща, акушерката се обърна. Пръстът продължи да се плъзга по врата и раменете ѝ. Спря се на лявата лопатка и потупа едно родилно петно, което наистина изглеждаше по-голямо от другите.
– Какво ще кажете за това?
Коларят погледна право в очите палача, който през цялото време бе стоял до него. Якоб Куизъл поклати рамене.
– Родилно петно. Какво да кажа?
Аугустин не се предаваше. Куизъл имаше чувството, че вижда леко подсмихване по устните му.
– Двете мъртви деца нямаха ли същите знаци по раменете си?
Секретарят и пекарят скочиха веднага и дори младият Шрефогъл се приближи с любопитство, за да прецени белега.
Якоб Куизъл примигна и се загледа по-внимателно. Кафявото петно наистина беше по-голямо от останалите белези. По него растяха няколко черни косъма. Надолу преминаваше в линия.
Сега мъжете стояха в кръг около Марта Щехлин. Акушерката вече се бе примирила със съдбата си и се остави да я оглеждат като теле пред заколение. Само от време на време издаваше по някой скимтящ звук.
– Действително – прошепна секретарят и се наведе над петното. – Прилича на дяволски знак.
Пекарят Берхтхолт кимна разпалено и се прекръсти. Само Шрефогъл поклати глава.
– Ако това е дяволски знак, тогава трябва да изгорите и мен.
Младият благородник разкопча ризата си и показа едно кафяво петно върху окосмената си гръд. То също имаше странна форма.
– Имам го, откакто съм се родил, и досега никой не ме е наричал магьосник.
Секретарят поклати глава и се извърна от акушерката.
– Така няма да стигнем доникъде. Куизъл, покажи ѝ инструментите и ѝ обясни какво ще правим с нея, докато не каже истината.
Якоб Куизъл погледна Марта Щехлин дълбоко в очите. После извади клещите от огнището и пристъпи към нея. Чудото не се беше случило. Трябваше да започва.
В този момент отвън се разнесе камбанен звън. Голямата камбана на кулата биеше тревога.
6.
Четвъртък, 26 април 1659 г.
16.00 ч. следобед
Симон вдиша аромата на пролет. За първи път от дни той се почувства истински свободен. Отдалече се чуваше бученето на реката. Поляните грееха в сочно зелено. Между напъпилите брези и дъбове се виждаха цъфнали кокичета. Само по сенчестите места между дърветата имаше неразтопени петна от сняг.
Двамата с Магдалена се разхождаха из ливадите над река Лех. Пътеката, по която вървяха, беше толкова тясна, че неволно се докосваха. Магдалена на няколко пъти щеше да падне и се залавяше за него. И всеки път се държеше по-дълго, отколкото всъщност бе необходимо.
След разговора в "Звездата" Симон се запъти към реката. Имаше нужда от спокойствие за размисъл и от въздух за дишане. Всъщност трябваше да приготвя тинктури за баща си, но това можеше да почака до утре. Напоследък Симон предпочиташе да не му се мярка пред очите. Те не бяха разменили дума дори край смъртния одър на бедното момче на Крац. Старият все още не му беше простил, че бе напуснал къщата и бе отишъл при палача. Все някога, Симон знаеше това, гневът му щеше да се уталожи. Но дотогава беше по-добре да не се срещат твърде често. Баща му беше от друг свят. Свят, в който дисекцията на трупове беше кощунство, а лечението на болните се състоеше основно от слабителни, пускане на кръв и правене на смърдящи хапчета.