Той въздъхна и отново седна на дънера до Магдалена. Внезапно усети, че е захладняло. Девойката видя, че трепери, и наметна вълнения шал на раменете му. Тя потърси ръката му, хвана я и бавно я притегли до корсета си.
Симон продължаваше да мисли за странния мъж. Ако той наистина съществуваше и децата тежаха на съвестта му, защо ги беше убил? Какво свързваше двете мъртви деца, освен факта, че са били в нощта на пълнолунието при Щехлин?
И още...
Кой друг е бил при Щехлин?
Магдалена погледна изкосо младия лекар. Целия ден беше толкова затворен и мълчалив. А тя просто искаше да знае какво е отношението му към пея.
– Симон, аз... – започна тя.
В този миг вятърът довя звъна на сигналните камбани. Тук, в ливадите, далеч от града, сигналът за тревога звучеше като хленч на дете. Нещо се бе случило! Симон почувства стягане в гърдите. Той скочи и хукна към Шонгау. Едва след няколко метра забеляза, че Магдалена не го следва.
– Идвай бързо! – извика той. – И се моли да не плува още някой труп в реката!
Магдалена въздъхна. После скочи и затича след Симон.
Палачът хукна нагоре по стълбището, като взимаше по няколко стъпала наведнъж. Зад себе си чуваше виковете на секретаря и съветниците, които също бързаха към изхода. Силен камбанен звън се разнасяше над града.
Сигналните камбани на наблюдателните кули звъняха само в изключителни случаи, при нападения или при пожар. Куизъл изключи вражеско нападение. Повече от десет години цареше мир. Имаше все още мародерстващи шайки от войници, които се криеха в горите и нападаха уединени стопанства. Но шепа бандити не можеха да си позволят да нападнат Шонгау. Оставаше само пожар...
Както някога, така и сега, повечето сгради в Шонгау бяха от дърво. Много покриви бяха от слама. Ако вятърът духаше от неподходящата страна, малък тлеещ огън можеше да унищожи целия град. Нищо не плашеше хората така, както заплахата от пожар. Палачът също се страхуваше за семейството си.
Якоб Куизъл изскочи навън и веднага разбра, че засега не съществува опасност за града. Тънък стълб пушек се издигаше отвъд градските стени и се разстилаше в облак на небето. Палачът предположи, че гори някъде около пристана.
Без да изчака другите, той хукна по Мюнцщрасе към Баленхаус и свърна вляво към Речната врата. Натам се бяха устремили и мнозина от жителите на Шонгау. На горните етажи на къщите любопитни стопани отваряха капаците на прозорците, затворени в ранната привечер, и наблюдаваха спектакъла, който се разиграваше на брега на реката.
Якоб Куизъл мина бързо през Речната врата и видя, че пожарът е обхванал склада на пристана. Покривът на огромната сграда бе обхванат от буйни пламъци. Половин дузина салджии бяха образували верига и изливаха в огъня ведра вода. Други изнасяха бързо сандъци и бурета от сградата. Чуваше се пукот и грохот. Палачът не мислеше, че постройката може да бъде спасена. Въпреки това затича към моста, за да предложи помощта си. Той знаеше, че с всеки сандък изгаря малко състояние – вълна, коприна, вино, подправки. В този склад съхраняваха стоките, които подлежаха на преразпределение и по-нататъшно транспортиране, както и всичко, което не се побираше в складовите помещения на Баленхаус.
Когато градската порта остана зад гърба му, Куизъл спря стъписан. Оттук се откриваше гледка към целия пристан. Долу, където връзваха саловете, се виждаше тълпа от хора, които се биеха като побеснели. Размахваха се юмруци, няколко мъже лежаха на земята, други се бяха въоръжили с весла и се налагаха взаимно. Палачът разпозна някои от коларите и салджиите. Сред тях обаче имаше и непознати.
Вечерното слънце потъваше зад горите и силуетите на хората танцуваха в призрачното сияние на пожара. Якоб Куизъл не можеше да проумее. Мъжете се биеха, докато на няколко крачки от тях огънят поглъщаше сградата.
– Да не сте полудели? – извика той и измина тичешком последните метри по моста. – Престанете! Складът гори!
Мъжете сякаш изобщо не го забелязваха, продължаваха да налитат един към друг. Някои от тях имаха драскотини и кървави ивици по лицата, от главите им се стичаше кръв. Със силните си ръце палачът измъкна двама вкопчени побойници от тълпата и ги разтърва. Мъжът със съдраното палто беше Георг Риг, колар от Шонгау. Куизъл го познаваше от различни гуляи из странноприемниците зад главния площад. Беше зъл побойник, ала се ползваше с добра репутация сред своите. Другият, изглежда, беше чужденец. Устната му кървеше, на дясната му вежда зееше широк разрез.