Най-сетне излязоха навън, където жителите на Шонгау вече тръпнеха в очакване на окаяната грешница. Чуваше се шепот и шушукане. Някои се кръстеха и мълвяха кратки молитви. От камбанарията на църквата долетя камбанен звън – висок, пронизващ звук, който вятърът разнесе над града. Вече не се чуваха подигравки. Камбаненият звън беше единственият звук, който нарушаваше тишината. Множеството бе стихнало. Доскоро Елизабет беше една от тях, а сега я зяпаха като уловено диво животно.
Йоханес Куизъл повдигна треперещото момиче върху колата и отново му прошепна нещо в ухото. След това му подаде малко шишенце. Когато Елизабет се поколеба, той внезапно обгърна с длан главата ѝ, наведе я назад и изсипа течността в устата ѝ. Всичко се случи толкова бързо, че само неколцина близкостоящи успяха да забележат нещо. Очите на Елизабет станаха стъклени. Тя пропълзя в единия ъгъл на колата и легна на пода. Дишането ѝ се успокои, треперенето секна. Напитката на Куизъл беше позната в Шонгау – милост, която далеч не всеки осъден получаваше. Петер Хаусмайер, убиец и крадец на църковни дарения, беше почувствал всеки удар преди десет години, когато Куизъл му чупеше костите. Завързан за колелото, той крещя толкова дълго, че накрая палачът се видя принуден да строши врата му с един последен удар.
Обикновено осъдените на смърт сами отиваха до мястото на екзекуцията, други, увити в животински кожи, биваха влачени от кон дотам. Палачът обаче от опит знаеше, че осъдените детеубийци рядко бяха в състояние да вървят сами. За да ги успокоят, в деня на екзекуцията им даваха цели три литра вино. Питието вършеше останалото. Повечето момичета бяха залитащи овчици, които той почти трябваше да носи до дръвника. Затова Йоханес Куизъл винаги взимаше колата. Освен другото, тя възпираше мнозина да отправят излишни проклятия към бедната грешница, запътила се към отвъдното.
Сега палачът сам държеше юздите, а синът му вървеше до него. Тълпата зяпаше и обсаждаше колата, затова напредваха бавно. Междувременно един францискански свещеник се беше качил при осъдената и се молеше до нея с броеницата. Колата мина бавно покрай Баленхаус и спря откъм северната страна на сградата. Якоб разпозна ковача от "Хененгасе", който ги очакваше, застанал до мангала си. Силни мазолести ръце изпомпаха въздух в жаравата и клещите засветиха в аленочервено като прясна кръв.
Двама стражи изправиха Елизабет като марионетка. Очите ѝ гледаха празно. Когато палачът захапа с клещите дясната ръка на момичето, то нададе кратък висок вопъл. След това сякаш отново потъна в друг свят. Раната димеше. До носа на Якоб достигна миризма на изгорено месо. Макар че баща му го беше предупредил за тази част от процедурата, той се бореше с желанието да повърне.
Колата спира още три пъти, на всеки ъгъл на Баленхаус, и всичко се повтаряше. Клещите жигосаха плътта на Елизабет още три пъти – веднъж на лявата ръка, веднъж на лявата гръд и веднъж на дясната гръд. Но благодарение на напитката болките бяха в търпими граници.
Елизабет започна да си тананика една простичка детска песен и да поглажда с усмивка корема си:
– Спи, детенце, спи...
Те напуснаха Шонгау през Дворцовата врата и поеха по "Алтенщатер". Мястото на екзекуцията се виждаше отдалече – в обраслото с трева поле, прошарено с петна гола земя, което се простираше между нивите и близката гора. Всички жители на Шонгау, както и на съседните села, се бяха стекли тук. За градските съветници бяха донесли скамейки и столове. Обикновените граждани стояха в задните редици и се разтушваха с бъбрене и сладкиши. В средата се издигаше зидана платформа с височина седем фута, към която водеше дървена стълба.
Когато колата пристигна на мястото, тълпата се раздели на две. Любопитни, хората се опитваха да видят лежащата на пода на колата детеубийца.
– Тя трябва да стане. Изправете я, изправете я! Палачо, покажи ни я!
Множеството изглеждаше недоволно. Някои чакаха тук от ранните часове на утрото, а сега от престъпницата не се виждаше нищо. Вече полетяха първите камъни и развалени плодове. Францисканският свещеник се наведе, за да запази кафявото си расо, но няколко ябълки го уцелиха по гърба. Стражите избутаха назад тълпата, която се сви като едно-едничко голямо същество около колата, като че искаше да я погълне с все съдържанието ѝ.
Йоханес Куизъл спокойно насочи колата към платформата. Там вече чакаха членовете на градския съвет и наместникът Михаел Хиршман. Като представител на курфюрста Хиршман сам бе оповестил присъдата преди две седмици. Сега той се взря отново в очите на момичето. Старият мъж познаваше Елизабет от детските ѝ години.