– Аха, а какво е това там? – Георг Риг посочи към буретата и сандъците, които стояха пред изгорелия склад. – Преди това сте изнесли вашите неща.
– Лъжец! – Едвам удържаха мъжете от Аугсбург. – Изнесохме ги, когато пожарът вече гореше. Вие само стояхте и хленчехте!
– Тишина, по дяволите!
Гласът на секретаря не беше особено висок. Въпреки това в него имаше нещо, което накара всички да млъкнат. Йохан Лехнер огледа двете враждуващи групи. Накрая посочи към аугсбургските колари.
– Кой е предводителят ви?
Обади се широкоплещестият исполин, когото Якоб Куизъл преди това бе избутал във водата. Очевидно бе успял да се добере отново до брега. Косите му висяха мокри, панталоните и жакетът бяха залепнали за тялото му. Въпреки това не изглеждаше така, сякаш ще позволи на един шонгауски секретар да го изплаши. Великанът гледаше сърдито Йохан Лехнер в лицето.
– Аз съм.
Лехнер го изгледа отгоре до долу.
– Как се казваш?
– Мартин Хюбер, предводител на коларите. Работя за Фугер.
Чуха се подсвирвания. Фамилията Фугер отдавна не бе така могъща, както преди Голямата война, но въпреки това името все още тежеше. Мъж, който работеше за Фугер, можеше да разчита на силни застъпници.
И да го мислеше, Йохан Лехнер с нищо не го показа. Той кимна леко и после каза:
– Мартин Хюбер, ще бъдеш наш гост, докато случаят се изясни. Дотогава ти е забранено да напускаш града.
Лицето на Хюбер почервеня.
– Не можете да направите това! Аз се подчинявам само на аугсбургския съд!
– Мога и още как! – Гласът на Лехнер беше тих и настойчив.
– Ти се би на наша територия. Има свидетели. Значи можеш да лежиш в затвора при нас и да пиеш студена вода.
Ликуване и ехиден смях се чу от страна на шонгауските салджии. Секретарят се обърна към тях:
– Няма причина за веселба! Георг Риг, като предводител на тази банда отиваш в тъмницата заедно с мързеливия пазач на моста. Скоро ще разберем кой ще се смее последен тук.
Георг Риг, пазачът на моста и аугсбургецът Мартин Хюбер бяха отведени под гръмки протестни викове. На моста Хюбер се обърна още веднъж към шонгауците:
– Ще съжалявате за това! – извика той. – Още утре от рода Фугер ще знаят какво стана тук. И тогава нека бог се смили над вас! Ще заплатите за всеки чувал, всеки сандък. За всеки!
Лехнер въздъхна. После се обърна към бургмистъра, който стоеше бял като тебешир до него.
– Над града тегне проклятие. И всичко това, откакто тази вещица уби момчето – каза секретарят.
Бургмистърът Карл Земер го погледна въпросително.
– Смятате, че Щехлин е подпалила склада?
Лехнер повдигна рамене. Накрая се усмихна.
– Възможно е. Нека се погрижим да си признае. После всичко ще се нареди и всички ще са доволни.
Бургмистърът кимна облекчено. След това двамата съветници се отправиха към града.
Момичето притискаше дървена кукла към слабите си гърди, от които при всяко вдишване се чуваше хриптене. Лицето ѝ беше бледо, бузите – хлътнали, дълбоки кръгове се бяха врязали под очите ѝ. Тя отново се закашля тежко и мъчително, гърлото я болеше. Отдалеч чуваше шума долу край Лех. Нещо се бе случило. Тя се надигна с мъка и се опита да хвърли един поглед през прозореца от леглото. Но виждаше само небето, облаци и между тях един стълб пушек. Баща ѝ бе казал, че всичко е наред, че тя не бива да се напряга и трябва да си остане в леглото. По-късно щеше да дойде лекарят и да ѝ помогне, щом студените компреси не вършеха повече работа. Момичето се усмихна. Дано да дойдеше младият лекар, а не старият. Тя харесваше младия. Веднъж той и бе подал ябълка на пазара и я бе попитал как е. Малко хора питаха за състоянието ѝ – всъщност никой.
Клара бе загубила родителите си на пет години. Първо майка си, която след раждането на по-малкото ѝ братче повече не се събуди. Клара все още си спомняше смеха на майка си, красивите ѝ добри очи, помнеше как ѝ пееше преди заспиване. Когато вървяха след дървения ковчег, тя си мислеше, че майка ѝ просто спи, че скоро ще се събуди отново и ще си дойде вкъщи. Баща ѝ държеше ръката ѝ. Когато погребалната процесия стигна до църквата "Св. Себастиан" и положиха ковчега в земята на новото гробище, той я бе стиснал така силно, че тя изкрещя. Жените си помислиха, че тя плаче за майка си, и започнаха да я галят по главата.
След това баща ѝ се разболя. Започна със същата кашлица, която сега имаше и тя – тежка и суха. Скоро след това той плюеше кръв, а съседите я гледаха със съжаление и клатеха глава. Вечер тя често седеше до леглото на баща си и пееше песните, които майка ѝ бе пяла. Той имаше само нея, а тя имаше само него. Братята и сестрите ѝ бяха заминали, защото в Шонгау имаше достатъчно майстори на кошници. Някои бяха мъртви, както малкото ѝ братче, което без гръдта на майка ѝ бе плакало три дни и накрая внезапно бе замлъкнало съвсем.