Баща ѝ почина в един студен, влажен есенен ден. Отнесоха го на същото гробище, където бяха погребали жена му. Гробът на майката бе още пресен. Копаенето с лопатите бе лесно.
Следващите седмици Клара прекара у съседката заедно с половин дузина други деца. На масата се биеха за единствената купа с ечемичена каша, но тя и бездруго не беше гладна. Скри се под пейката до печката и заплака. Беше съвсем сама. Когато понякога съседката ѝ даваше нещо сладко, другите веднага ѝ го взимаха. Всичко, което ѝ остана, беше дървената кукла, която баща ѝ бе направил за нея отдавна, в други времена. Тя никога не я оставяше, нито през деня, нито през нощта. Куклата беше последният спомен от нейните родители.
Един месец по-късно дойде един млад дружелюбен мъж. Той я погали по главата и ѝ каза, че отсега нататък ще се казва Клара Шрефогъл. Заведе я в една голяма двуетажна къща на пазарния площад с широко стълбище и много стаи с тежки завеси от брокат. Семейство Шрефогъл вече имаха пет деца и се говореше, че Мария Шрефогъл не можела да има повече. Те я приеха като свое собствено дете. В началото, когато братята и сестрите ѝ си шепнеха зад гърба ѝ и изричаха обидни думи, пастрокът ѝ така насини задните им части с лескова пръчка, че три дни не можеха да сядат. Клара ядеше същите вкусни ястия, носеше същите ленени дрехи, но въпреки това се чувстваше чужда. Едно сираче, което изхранваха. На семейните празници, за Великден или на Никулден тя усещаше една невидима стена между себе си и семейство Шрефогъл. Виждаше галещите погледи и прегръдки на другите, неказаните думи, жестове и докосвания. Тогава бягаше в стаята си и плачеше отново, без глас, така че никой да не забележи.
Пред прозореца се чуваха викове и глъчка. Клара Шрефогъл не издържаше повече в леглото. Тя се надигна, отхвърли настрани тежката пухена завивка и се плъзна по студения дървен под. Веднага усети световъртеж. Тресеше я, краката ѝ се подгъваха. Въпреки това направи няколко крачки и погледна край прозореца.
Долу край Лех гореше големият склад. Огнени езици се издигаха към небето. Целият град се беше събрал на пристана. Родителите на Клара, нейните братя и сестри, дойката също, бяха там. Само нея, болното сираче, бяха оставили горе.
Клара падна във водите на Лех при ужасното бягство преди три дни. Малко преди течението да я отнесе, успя да се хване за един храст. Изкачи се по стръмния бряг и затича към къщи през тинята и гъсталаците. Непрекъснато се оглеждаше за мъжете, но те бяха изчезнали. Другите деца също си бяха отишли. Едва край дъба, близо до Пастирската врата, отново срещна Антон и Софи. Антон я гледаше с разширени от ужас очи и все повтаряше, че е видял дявола. Едва когато Софи му удари шамар, той спря. А сега бе мъртъв и Клара знаеше защо. Дори на десет години тя можеше да си представи какво се бе случило. Клара се страхуваше.
В този момент долу изскърца входната врата. Приемните ѝ родители сигурно се бяха върнали. В първия момент тя искаше да ги извика, но нещо я спря. Когато Шрефогъл се прибираха вкъщи, това винаги бе свързано с много шум, блъскане на врати, смеха на братята и сестрите ѝ, трополене по стълбите. Дори когато дойката се връщаше от пазар, се чуваше шум от ключовете и оставянето на кошниците. Сега обаче бе мъртвешки тихо. Сякаш някой искаше да отвори вратата внимателно и само скърцането го бе издало. Клара чу скърцане по стълбата. Тя изтича инстинктивно от прозореца към леглото и запълзя под него. Прахоляк се вдигна към носа ѝ и тя едва се сдържа да не кихне. От своето скривалище тя видя как вратата към стаята ѝ бавно се отваря. Чифт кални ботуши се спряха на прага. Клара затаи дъх. Определено не бяха ботушите на пастрока ѝ, който много държеше да има чиста външност. Тя не знаеше на кого принадлежат тези ботуши, но разпозна тинята по тях. Обувките на Клара изглеждаха по същия начин преди три дни. Това беше тинята от мочурището, през което бе избягала.
Мъжете се бяха върнали или поне един от тях.
Прахоляк влезе в носа ѝ, почувства гъдел по дясната си ръка. Когато погледна натам, видя един паяк да лази по пръстите ѝ и да изчезва в тъмнината под леглото. Потисна писъка и продължи да гледа към ботушите, които още стояха на прага. Чу спокойното дишане на мъжа, после ботушите се отдалечиха. Стъпките се изкачваха към горния етаж. Клара слушаше внимателно шума. Беше различен от обичайните звуци при ходене. Чуваше се едно теглене и влачене на равномерни интервали. Тя си спомни нощта на бягството си. Един от нейните преследвачи правеше странни подскоци, докато тичаше. Той куцаше! Клара бе сигурна, че мъжът горе на стълбите беше куцащият. Може би и сега нямаше да бъде така бърз?