Клара почака един миг, после изпълзя изпод леглото и забърза на пръсти към отворената врата. Тя погледна нагоре, но не виждаше никого на стълбите. Непознатият трябва да бе отишъл в някоя от горните стаи. Тихо се промъкна надолу.
Чак в антрето се сети, че беше оставила куклата си горе.
Прехапа устни. Пред нея вратата зееше широко отворена. Тя можеше да чуе шума долу край реката. Първите граждани навярно вече се връщаха в града.
Клара затвори очи за миг, после хукна обратно нагоре и влезе в стаята си. Там, на леглото, лежеше нейната кукла. Взе я. Понечи да изтича отново надолу, но долови стъпки над главата си. Бързи стъпки.
Мъжът я бе чул.
Стъпките се ускориха, мъжът сигурно взимаше по няколко стъпала наведнъж. Клара изтича от стаята, притискайки плътно куклата до себе си. На прага погледна за миг нагоре. Към нея се спускаше черна сянка – брадат мъж с наметало протягаше ръка към нея. Дяволът идваше за нея. На мястото на лявата ръка белееха голи кости.
Клара се хвърли обратно в стаята, блъсна вратата и спусна резето. Отвън нещо се хлопна. Тя чу тиха ругатня. После мъжът удари с все сила вратата, така че рамката потрепери. Един път, два пъти... Клара затича към прозореца, който все още бе отворен. Искаше да извика за помощ, но страхът бе стегнал гърлото ѝ. От устата ѝ излезе само дрезгав хрип. Улицата под нея все още бе пуста. Доста надалеч тя видя тълпата, която се изнизваше през Речната врата обратно към града. Понечи да помаха с ръка, но ѝ хрумна, че това щеше да е безполезно. Хората само щяха да ѝ помахат дружелюбно в отговор.
Зад нея се чу трясък на дърво. Клара се обърна и видя как острието на една сабя се показва през растящия процеп в средата на вратата. Тя отново погледна към улицата пред къщата. Стаята ѝ беше на първия етаж. До земята имаше около десет стъпки. Точно до входа на къщата един селянин беше оставил каруца със стара слама.
Без да мисли дълго, Клара пъхна куклата в пазвата на нощницата и се покатери на перваза на прозореца. След това се плъзна надолу, като увисна с две ръце за капака. Зад нея се разнесе нов трясък. С тих вик Клара се пусна и падна върху каруцата със сено. Болка премина през дясното ѝ рамо, беше се ударила в ритлата на каруцата. Без да обръща внимание на болката, тя скочи на земята. Със слама в косите и по нощница тя затича по улицата. Когато отново се обърна, видя Дявола да стои горе на прозореца. Той ѝ махаше с костеливата си ръка и сякаш викаше нещо след нея.
Довиждане. Скоро ще се видим отново...
Клара чуваше гласове в пламналата си от температурата глава, пред очите ѝ всичко се размаза, краката ѝ тичаха сякаш от само себе си. Хриповете в гърдите ѝ ту се увеличаваха, ту затихваха, докато тя се олюляваше по пустите улици. Дяволът беше по петите ѝ и никой не можеше да ѝ помогне.
Когато Симон и Магдалена най-после пристигнаха на пристана, повечето жители на Шонгау вече се бяха върнали в града. Пожарната команда се беше заела да отделя димящите греди и да залива с вода тлеещите огнища. Покрай тях се навъртаха само няколко зяпачи. Поне опасността огънят да се прехвърли към къщичката на пазача и към дървения вълнолом бе овладяна.
Симон научи от няколко мъже какво се бе случило. Накрая видя палача, който седеше на един от задните подпорни стълбове. Той дърпаше от лулата си и гледаше замислено остатъците от склада. Когато Симон и Магдалена се приближиха към него, той погледна нагоре.
– Е, как мина денят?
Симон почувства, че по лицето му избива руменина. Магдалена благоразумно се загледа в друга посока.
– Аз... Ние... Помагах на Магдалена да набере див чесън и тогава видяхме пушека – промълви лекарят. После загледа руините, клатейки глава.
– Това е ужасно. Ще струва цяло състояние на града!
Палачът поклати рамене.
– Ако е бил някой от града... Нашите салджии казват, че самите аугсбургци са подпалили склада, като преди това извадили стоката си.
Симон погледна през рамо. Действително на сигурно разстояние от димящите развалини бяха струпани сандъци, денкове и чували. Неколцина мрачни аугсбургци стояха до тях и явно ги охраняваха.
– И? – попита той палача. – Какво мислите?
Якоб Куизъл дръпна още веднъж от лулата.
– Във всеки случай пренесоха на сигурно място стоката си, докато ние се карахме с тях.
Той стана и се разтъпка. Накрая каза: