– Едно е сигурно. Някой е запалил пожара. Аз самият съм палил няколко клади. За да гори така добре, са нужни доста усилия. Не е достатъчно да хвърлиш една факла.
– Палеж? – попита Симон.
– Несъмнено.
– Но защо?
– Не знам. Ала ще разберем.
Палачът се запъти към моста. Вече в движение, той поклати глава и подхвърли през рамо:
– Има и нещо добро в цялата история.
Симон въздъхна след него.
– И какво е то?
– Ако започнат да разпитват коларите от Аугсбург и Шонгау в съда, може би ще спечелим малко време за Щехлин. За днес е добре.
Якоб Куизъл закрачи по моста. Внезапно се обърна още веднъж.
– Ах, замалко да забравя. Трябва да отидеш при младия Шрефогъл. Прати да ти съобщят, че малката Клара е болна. И изпрати Магдалена до вкъщи, разбра ли?
Симон се обърна към дъщерята на палача. Тя се усмихваше.
– Татко те харесва.
Симон се намръщи.
– Наистина ли?
– Разбира се, инак отдавна щеше да те е лишил от мъжкото достойнство и да те е хвърлил в Лех.
Лекарят се ухили. За миг се опита да си представи какво ли е да имаш за враг палача. Надяваше се, че Магдалена е права.
Якоб Куизъл тръгна обратно към тъмницата. В тесните улици мракът се сгъстяваше. Самотен страж стоеше пред входа на Кулата. Бяха му наредили да остане тук на пост, докато всички други тръгнаха към пристана. Неколцина се бяха върнали с Георг Риг и пазача на пристана, затвориха двамата без никакво обяснение и отново слязоха долу при реката.
Младият мъж се губеше в догадки. Той сякаш беше единственият в града, който не знаеше какво се е случило. А сега и палачът се връщаше сам. Къде бяха другите? Секретарят? Свидетелите?
– Приключваме за днес – изръмжа Якоб Куизъл и бутна стража встрани. – Трябва само да прибера инструментите. Затвори ли отново Щехлин?
Стражът кимна. Едва бе навършил осемнадесет години, лицето му беше обезобразено от белези на едра шарка. Накрая не издържа:
– Какво се случи долу? – попита той.
– Складът изгоря – каза Куизъл. – Искаш ли да видиш?
Стражът погледна объркан назад към входа на кулата. Палачът го потупа по рамото.
– Вещицата няма да избяга. Аз ще се погрижа за това. А сега бягай!
Благодарен, младежът кимна, после връчи ключовете на Куизъл. След няколко мига вече бе изчезнал зад близкия ъгъл.
Якоб Куизъл влезе в кулата. Веднага усети хладния полъх на каменните зидове. Във въздуха се носеше мирис на гнило, на урина и мокра слама. В килията отляво седяха Георг Риг и пазачът на моста. Коларят от Аугсбург бе затворен в малката, но комфортна стая в Баленхаус, за да не дразнят повече могъщия съседен град.
Двамата шонгауци, изглежда, се бяха примирили със съдбата си. Бяха се оттеглили в един ъгъл на килията и дремеха. Когато видя палача, салджията скочи и се залепи за решетките.
– Куизъл, погледни насам! Те ни затвориха заедно с вещицата. Направи нещо, преди да ни е омагьосала – извика той.
– Затваряй си устата!
Без да го удостои с поглед, палачът приближи съседната килия.
Стражът отново бе затворил Марта Щехлин, но поне благосклонно ѝ бе върнал дрехите. Тя се бе свряла в ъгъла, закривайки с ръце обръснатата си глава. Когато Куизъл пристъпи към решетките, между краката му притича един плъх.
– Марта, важно е – рече той. – Погледни ме!
Акушерката го погледна.
– Трябват ми имената на децата – прошепна той.
– Кои имена?
Палачът сложи пръст на устните си и посочи към съседната килия. После продължи да шепне:
– Имената на децата, които са били при теб в нощта преди убийството. Всяко едно. Ако искаме да те изкараме оттук, трябва да разбера какво се е случило.
Марта Щехлин му каза имената. Бяха пет. Всички освен Петер Гример бяха сираци. Две от тях вече не бяха между живите.
Потънал в мисли, Якоб Куизъл барабанеше по решетките. Тези деца имаха някаква тайна. Палачът равнодушно настъпи друг плъх и го запрати в ъгъла, където плъхът издъхна с цвърчене.
– До утре, Марта – каза Куизъл по-високо. – Утре сигурно ще те боли малко. Но трябва да бъдеш силна.
– Ха, вещицата ще крещи! А ние ще сме много близо, много близо.
Гласът на Георг Риг достигна до тях. Коларят отново започна да блъска решетките и срита дремещия пазач, който скочи и го загледа уплашено.
– Замълчи, Риг! – прошепна пазачът. – Радвай се, ако нас самите не ни измъчват!
Палачът си тръгна в нощта. Но още на следващия ъгъл той се закова на мястото си.
Срещу него откъм пазарния площад идваха хора с факли.
Когато Симон Фронвизер стигна до дома на Шрефогъл, за да види болното дете, веднага забеляза, че нещо не е наред. Пред дома се бяха събрали десетина души. Неколцина от тях бяха запалили фенери в настъпващия мрак. По стените на дома танцуваха причудливи сенки, лицата на любопитните бяха обляни в призрачно сияние. Шушукаше се и някой сочеше нагоре към първия етаж. Симон чу нечий глас да казва: