Събитията се случваха толкова бързо. Две деца бяха убити, складът на пристана изгоря до основи. Лехнер все още не бе сигурен дали между тези събития има връзка. Напълно възможно бе аугсбургци да са подпалили сградата. Транспортният монопол на Шонгау отдавна им беше трън в очите. А и не го ли бяха направили веднъж преди доста време? Секретарят реши да провери в документите.
Не му се вярваше, че аугсбургските салджии могат да посегнат на деца от Шонгау. От друга страна... изгорелият склад, ужасяващите убийства, а за капак и проклетият приют за прокажени пред града. Наистина имаше много причини да се избегне Шонгау и да се потърси друг транспортен маршрут. От всички тези ужаси в града полза извличаше основно Аугсбург. По време на дългата си служба като секретар в Съвета Лехнер бе научил едно: Ако искаш да разбереш кой е отговорен за нещо, трябва да помислиш кой има полза от него.
Кой има интерес? ...
Лехнер потопи главата си във водата. Обгърна го блажена топлина и тишина. Най-после спокойствие, нямаше излишни речи, нямаше спорещи съветници, които се грижеха само за личната си изгода, нямаше интриги. След минута му свърши въздухът и той изплува, пръхтейки.
Независимо дали имаше връзка между пожара и убийствата, съществуваше едно сигурно средство да върне мира в града. Щехлин трябваше да признае. В пламъците на кладата всички проблеми щяха да изчезнат. Още утре той щеше да продължи разпита, ако и да беше незаконен без одобрението от Мюнхен.
Може би тогава щеше да отпадне и необходимостта да разпитва скандалджията Риг и онзи нахален аугсбургец. Колар на Фугер! Сякаш това би направило впечатление на Лехнер! Само заради самонадеяното му държане щеше да го държи още няколко дни в Баленхаус.
На вратата се почука, влезе един слуга и донесе ведро, от което се издигаше пара. Лехнер му кимна любезно и порой от топла вода се изля над изправения гръб на секретаря. Когато слугата отново се отдалечи, Лехнер хвана четката. Почука се втори път. Раздразнен, той отпусна ръка.
– Какво има? – изръмжа той към вратата.
Гласът на слугата прозуча уплашено:
– Господарю, простете за притеснението...
– Кажи какво става!
– Имало е ново произшествие. Казват, че... дяволът отнесъл малката Клара Шрефогъл. Сега народът е хукнал към Кулата и иска да изгори Щехлин. Имат пики, копия и факли...
Проклинайки, Лехнер пусна четката във водата и посегна за суха ленена кърпа. За миг си помисли да остави нещата просто да се случат. Колкото по-скоро изгори Щехлин, толкова по-добре. Но той все още бе законът в Шонгау.
Бързо облече ризата си. Щехлин щеше да изгори, но тогава, когато той нареди.
В мига, в който видя тълпата, палачът вече знаеше накъде се е устремила. Хукна обратно към кулата и застана пред вратата с разкрачени крака. Масивната кула имаше само един вход.
Който искаше да стигне до Щехлин, трябваше да мине покрай него. С присвити очи и скръстени ръце той очакваше групата, която междувременно се бе разраснала до две дузини мъже. В светлината на факлите Куизъл разпозна обичайните побойници. Пекарят Берхтхолт крачеше в първата редица. Сред мъжете имаше и синове на съветници. Там беше и най-младият наследник на бургмистъра Земер. Мнозина носеха пики и коси. Когато видяха палача, те спряха. Чу се ропот. Тогава Берхтхолт се обърна към него с широка, очакваща адмирации усмивка:
– Искаме вещицата! – извика той. – Куизъл, дай ключа или ще стане лошо!
Чуха се одобрителни викове. От тъмнината към него полетя камък, който се удари в гърдите му. Палачът не помръдна и на сантиметър. Вместо това той измери Берхтхолт със студен, преценяващ поглед.
– Избраният свидетел на днешния разпит ли говори, или метежник, когото още тази нощ ще обеся на най-близкото дърво?
Усмивката изчезна от лицето на пекаря. После той сякаш се овладя.
– Явно още не си чул какво се случи, Куизъл – каза пекарят. – Щехлин призова дявола и той отнесе малката Шрефогъл.
Берхтхолт се огледа сред своите спътници.
– Ако не побързаме, ще отмъкне и вещицата. А може би вече я няма.
Тълпата зашумя и се придвижи по-близо до тежката желязна врата, която палачът пазеше със своите широки рамене.
– Аз знам само едно: тук все още управляват правото и законът – каза Якоб Куизъл. – А не неколцина безмозъчни селяни, които се разхождат из града с коси и сопи и плашат почтените граждани.
– Внимавай, Куизъл! – обади се сега Щехер. – Ние сме много, а ти нямаш дори тояга. Ще те смажем от бой, преди да мигнеш. И после ще те изгорим заедно с вещицата!
Палачът се усмихна и вдигна дясната си ръка.