– Това е моята тояга – каза той. – Някой иска ли да я усети по гърба си? Никой?
Хората мълчаха. Якоб Куизъл беше известен със силата си. Който веднъж го бе видял да окачва крадец на въжето или да замахва с меча, дълъг един човешки бой, не искаше да влиза в спор с него. Той бе заел мястото на баща си едва преди петнадесет години. Преди това бе участвал в Голямата война. Говореше се, че е убил повече хора, отколкото почиваха в старото гробище в Шонгау.
Тълпата като един отстъпи крачка назад. Настана тишина. Палачът стоеше непоклатим като дърво.
Накрая Антон Щехер се впусна напред. Размахвайки дълъг цеп[15], той се хвърли към Куизъл.
– Смърт на вещицата! – изкрещя той.
Палачът избегна удара с леко движение на рамото, хвана цепа и издърпа Щехер към себе си. После го удари в носа и го хвърли обратно в тълпата като чувал. Хората отстъпиха настрани, Щехер падна на замята. По паважа потече струя кръв. Селянинът изпълзя, хленчейки, от кръга светлина.
– Още някой? – попита Куизъл.
Хората се споглеждаха несигурни. Всичко се бе случило така бързо, из тълпата се понесе шепот. Отзад първи изгасиха фенерите си и си тръгнаха към къщи.
Изведнъж отдалеч се чу ритмичен шум. Якоб Куизъл наостри слух. Маршируващите идваха откъм замъка. След минути се появи група войници, съпровождаща секретаря Лехнер и първия бургмистър.
В същия момент откъм пазарния площад пристигнаха Симон и Якоб Шрефогъл. Когато младият съветник видя секретаря, той прибра обратно меча в ножницата.
– Слава богу! – изрече задъхано той. – Все още не е твърде късно. Можем да обвиним Лехнер в много неща, но той винаги държи под контрол града си.
Симон наблюдаваше как войниците приближиха тълпата с извадени копия. Секунди по-късно метежниците хвърлиха оръжията си и се оглеждаха страхливо.
– Край! – извика Лехнер. – Разотивайте се по домовете си. Който си тръгне сега, няма да бъде обвинен в нищо.
Един след друг мъжете изчезваха из малките улици на града. Младият Земер изтича към баща си, който го плесна зад врата и го изпрати вкъщи. Симон поклати глава. Младежът бе готов да извърши убийство, а първият бургмистър го изпращаше вкъщи да се нахрани. Животът на Щехлин не струваше и петак.
Едва сега бургмистърът Земер погледна палача, който все още пазеше пред кулата.
– Добре се справихте! – извика му той. – Тук все още управлява Съветът, а не улицата. – Обърнат към секретаря, той продължи: – Макар че можем да разберем хората. Две мъртви деца и едно отвлечено момиче... Повечето от нас самите имат семейства. Време е да сложим край!
Секретарят кимна.
– Утре – рече той. – Утре ще знаем повече!
Дяволът куцукаше по улиците и душеше въздуха, сякаш можеше да различи миризмата на жертвата си. Спираше из тъмните ъгли и се вслушваше. Поглеждаше под всяка волска каруца, ровеше в боклука. Тя не можеше да е далеч. Невъзможно бе да се изплъзне.
Чу се шум. Над него някой отвори прозорец. Дяволът се прилепи до стената на къщата. С черното си наметало той бе почти невидим в мрака. На улицата пред него изсипаха нощно гърне, след това прозорецът отново се затвори. Дяволът придърпа плътно наметалото и продължи търсенето.
Отдалеч се чуваха викове, но те не бяха за него. Бяха за жената в тъмницата. Той бе чул да говорят, че жената го е призовала с магия. Усмихна се. Каква хубава представа! Как ли изглеждаше вещицата? Е, той скоро щеше да я види. Сега трябваше да се погрижи да си получи парите. Другите сигурно бяха свършили много работа навън, докато той разчистваше тук. Плю. Отново бяха оставили мръсната работа на него. Или той сам я бе пожелал. Пред очите му заплуваха сенки, кървави призраци, ужасяващи видения... Пищящи жени със зеещи рани на мястото на гърдите. Пеленачета, захвърлени като счупени играчки сред обгорели останки от стени, обезглавени свещеници в кървави раса...
Трябваше да прогони виденията. Студените костеливи пръсти докоснаха челото му. Така беше добре. Призраците изчезнаха. Дяволът продължи нататък.
Видя караула при Пастирската врата. Стражът дремеше. Беше се опрял на копието си, чуваше се леко похъркване.
После обърна поглед към запустялата градина недалече от градската врата. Оградата беше паднала, сградата зад нея беше развалина – наследство от последните дни на войната. Бръшлян и пача трева обвиваха зидовете на крепостната стена, която се издигаше в края на градината. Там, сред буйната зеленина, имаше скрита стълба.
Дяволът прескочи останките от оградата и се вгледа в земята в подножието на стената. Пълнолунието бе едва преди няколко дни, светлината бе достатъчна, за да различи следи по влажната пръст. Стъпки на деца. Дяволът се наведе и подуши въздуха.