Тя беше избягала.
Бърз като котка, той се изкачи по закованата накриво стълба. Горе по дължината на градската стена минаваше корниз, широк колкото човешка ръка. Той погледна наляво. Оттам все още се чуваше похъркването на пазача. Обърна се надясно и затича по корниза, по който на равни интервали се появяваха бойници. След сто метра той внезапно спря и се върна няколко крачки. Не се бе излъгал.
В една от бойниците от стената бяха извадени няколко камъка, така че сега дупката беше почти три пъти по-голяма.
Достатъчно голяма за едно дете.
От другата страна на стената се извисяваше могъщ дъб, чиито клони опираха в зида. Няколко вейки бяха прясно откъртени. Дяволът провря глава през дупката и задуши свежия априлски въздух.
Той щеше да я намери. Тогава може би виденията щяха да изчезнат.
7.
Петък, 27 април 1659 г.
5.00 ч. сутринта
Утрото беше студено и ливадите около града бяха обвити в тънка слана. Гъсти облаци мъгла се стелеха над реката. От църквата "Успение Богородично" се разнасяше сутрешният камбанен звън.
Въпреки ранния час първите стопани вече се трудеха на нивите си, разположени като тъмни ромбове от отсрещната страна на реката. С превити гърбове те теглеха плуга и браната през все още полузамръзналата земя. При всяко издишване пред устите им се появяваха малки, бели облачета пара. Някои бяха впрегнали волове и ги подкарваха с викове и ругатни. През Речната и Пастирската врата преминаваха първите търговци, натоварили колите си с клетки крякащи гъски и квичащи прасенца. Уморени колари товареха бъчви на сала долу при моста. Беше пет часът сутринта, портите отново бяха отворени и градът се събуждаше за живот.
Якоб Куизъл стоеше пред дома си извън градските стени и наблюдаваше сутрешното оживление. Палачът се поклащаше леко насам-натам, гърлото му гореше. Вдигна още веднъж стомната към сухите си устни само за да установи за сетен път, че е празна. С тиха ругатня той я изхвърли на бунището. Кокошките се разхвърчаха уплашени и закудкудякаха въпреки ранния час.
С тежки стъпки палачът слезе към езерцето на тридесетина метра от къщата. Долу край тръстиката той свали панталона и жакета си и се изправи, треперещ, на брега. Вдиша дълбоко и кратко и после скочи без колебание от дървеното мостче.
Студът го прободе като иглички и за миг го парализира. Но той му помогна да проясни съзнанието си. След няколко мощни замаха тежестта в главата му изчезна. Палачът отново се почувства ведър и свеж. Знаеше, че това усещане е краткотрайно и скоро ще отсъпи място на тежка като олово умора. За сметка на това можеше отново да се напие.
Якоб Куизъл пи цялата нощ. Започна с вино и бира, а в ранните часове премина на брантвайн. Главата му на няколко пъти падна на масата, но той се изправяше и отново надигаше чашата. Ана-Мария Куизъл надничаше от време на време в задимената кухня. Тя знаеше, че не може да помогне на съпруга си. Ексцесиите настъпваха през определени интервали. Молбите не водеха до нищо, само щяха да го ядосат и да го накарат да пие повече. Затова го остави. Знаеше, че ще му мине. Тъй като палачът винаги пиеше сам, много малко граждани разбираха за неговите периодични запои. Ана-Мария Куизъл можеше да каже доста точно кога бе на път да се случи. Когато предстоеше екзекуция или изтезание, беше най-зле. Понякога имаше кошмари, крещеше като безумен и дереше с нокти масата.
Якоб Куизъл беше здрав и силен и издържаше на пиене. Но този път алкохолът сякаш не искаше да се махне от вените му. Докато преплуваше езерцето за пореден път, той усети, че отново го обзема страх. Излезе на мостчето, облече набързо дрехите си и се върна в къщата.
Прерови кухненските шкафове, търсейки нещо за пиене. Когато не откри нищо, отиде в стаята, където бе шкафът с лекарствата. В горната лява преграда попадна на шише с отровно зелена течност. Куизъл се ухили. Знаеше, че сиропът за кашлица в голямата си част се състои от спирт. А билките в него при сегашното му състояние можеха само да му помогнат. Особено сънотворният мак, който имаше успокоително действие.
Палачът отпусна глава и капна малко от течността върху протегнатия си език. Искаше да почувства всяка капка от силната настойка.
Скърцането на вратата към кухнята го накара да спре. Жена му стоеше там и търкаше сънено очите си.
– Пак ли пиеш? – попита тя. – Няма ли да спреш, за бога...
– Остави ме, жено! Ще ми е нужно.
Той отново поднесе шишето към устата си и го изпразни на един дъх. Избърса устните си и влезе в кухнята. Посегна към един краещник хляб на масата. От вчера не бе ял нищо.