– При Щехлин ли трябва да отидеш? – попита Ана-Мария. Тя знаеше пред какво изпитание бе изправен мъжът ѝ.
Палачът поклати глава.
– Не още – каза той с пълна уста. – Следобед. Височайшите господа първо ще се съвещават какво да правят със склада. Има и други за разпит.
– И тях ли трябва да...?
Той се засмя сухо.
– Не мисля, че ще ми позволят да припаря до колар на Фугер с нагорещеното желязо. А тук всеки познава Георг Риг. Той също има своите защитници.
Ана-Мария въздъхна.
– Винаги страдат бедните хора.
Палачът удари гневно по масата и чашите за бира и за вино се разклатиха застрашително.
– Страдат лошите хора, не бедните! Лошите!
Жена му мина зад него и обви ръце около раменете му.
– Не можеш да промениш това, Якоб. Остави нещата да вървят по реда си – каза тя.
Палачът отблъсна ръцете ѝ и закрачи из стаята. Цяла нощ си бе блъскал главата как да предотврати неизбежното. Но нищо не му хрумваше. Алкохолът само забави и затрудни мисленето му. Нищо не помагаше. Щом камбаните удареха дванадесет часа, той трябваше да изтезава Марта Щехлин. Ако не отидеше, щяха да го лишат от служба и да прогонят семейството му от града. Тогава щеше да се принуди да печели хляба си като странстващ лечител или да проси милостиня.
От друга страна... Марта Щехлин бе дарила живот на децата му. Той бе убеден в невинността ѝ. Как можеше да причини страдание на тази жена?
Сноването приключи пред шкафа с лекарствата. Сандъкът до него стоеше отворен. Тук палачът държеше най-важните си книги. Най-отгоре лежеше леко пожълтялата книга за билките на гръцкия лекар Диоскорид – древен труд, който не бе загубил своята стойност. Поддавайки се на внезапен порив, палачът взе книгата и започна да я прелиства. Както и друг път, той се възхити на точните рисунки и бележки, в които бяха описани хиляди растения. Всеки лист, всяко стъбълце бе получило подобаващо внимание.
Внезапно Якоб спря да прелиства, пръстите му проследиха няколко реда, нещо промърмори. Накрая по лицето му се разля широка усмивка. Той тръгна навън, грабвайки в движение палтото, шапката и торбата.
– Къде отиваш? – извика след него жена му. – Вземи поне още едно парче хляб!
– Не мога сега! – извика той, вече в градината. – Времето напредва! Запали печката, скоро ще се върна!
– Но, Якоб...
Мъжът ѝ обаче вече не я чуваше. В същия момент Магдалена слезе с близнаците по стълбата. Барбара и Георг се прозяваха. Крясъците и трополенето на баща им ги бяха събудили. Малките бяха гладни.
– Къде отива татко? – попита Магдалена, търкайки сънено очи.
Ана-Мария Куизъл поклати глава.
– Не зная, наистина не зная! – каза тя, докато сипваше мляко за малките в един съд на печката. – Прелистваше книгата за билки и после изхвърча като ужилен от пчела. Трябва да е свързано с Щехлин.
– С Щехлин?
Сънливостта внезапно напусна Магдалена. Тя погледна след баща си, който се скри отвъд поляните край езерото. Без да мисли повече, тя грабна последния къшей хляб от масата и хукна след него.
– Магдалена, стой тук! – извика майка ѝ.
Когато видя как дъщеря ѝ тича към езерото, тя поклати глава и влезе вътре при децата.
– Същински бащичко! – промърмори тя. – Дано това да не донесе нещастие!
Симон се събуди от тропането по вратата на стаята. Чуваше го и в съня си. Когато отвори очи, разбра, че не бе сън, а действителност. Погледна към прозореца. Навън още беше сумрачно. Симон разтърка сънено очите си. Не беше свикнал да го будят толкова рано. Обикновено спеше поне до осем часа.
– Какво има? – извика дрезгаво той.
– Аз съм, баща ти! Отвори! Трябва да поговорим.
Симон въздъхна. Когато баща му си наумеше нещо, никой не можеше да го разубеди.
– Почакай малко! – извика той. Плъзна се към ръба на леглото, махна кичурите от лицето си и се опита да дойде на себе си. След вчерашните премеждия беше придружил Якоб Шрефогъл до дома му. Младият градски съветник имаше нужда от някого, който да го успокои и да го изслуша. До зори той бе разказвал на Симон за Клара, за нейния приятен и мил нрав и за това, че беше толкова внимателна и жадна за знания. Много повече от нейните лениви приемни братя и сестри. На Симон му се стори, че Якоб Шрефогъл обичаше сирачето Клара повече от собствените си деца.
Мария Шрефогъл получи от младия лекар силно приспивателно и солидна доза брантвайн и скоро след това си легна, но не преди Симон да я увери, че Клара скоро ще се върне.