Остатъкът от брантвайна премина в гърлата на Симон и Якоб Шрефогъл. В крайна сметка младият съветник му разказа всичко за себе си: за тревогите си покрай своята мълчалива, понякога потисната съпруга, за страховете, че няма да може да продължи да ръководи на печалба бизнеса на своя наскоро починал баща. Старият Шрефогъл имаше славата на чудак, но беше пестелив и хитър човек, който държеше изкъсо хората си. Да вървиш по стъпките на такъв баща не беше лесно. Особено ако си едва на тридесет години. Старият Шрефогъл се беше издигнал от низините. Мнозина от гилдията на грънчарите му бяха завидели за бързия успех. Сега зорко следяха действията на сина му. Едно погрешно движение и щяха да се спуснат към него като лешояди.
Малко преди смъртта на стария, който се бе споминал ненадейно от треска, двамата се бяха скарали. Беше за дреболия – една кола изгорени плочки. Но спориха толкова разпалено, че Фердинанд Шрефогъл малко след това промени завещанието си. Парцелът на пътя за Хоенфурх, на който младият мъж планираше да построи още една пещ, отиде за църквата. На смъртния си одър старецът искаше да му прошепне още нещо, но шепотът бе преминал в последно прокашляне. Кашлица или смях, Якоб Шрефогъл така и не разбра кои бяха последните думи, с които баща му се прости с този свят.
Спомените от последната нощ не излизаха от мислите на Симон. В главата си усещаще пулсираща болка от алкохола. Трябваше да изпие чаша кафе, при това бързо. Оставаше въпросът дали баща му ще му даде време за това. Той отново зачука по вратата.
– Идвам! – извика Симон и се вмъкна в панталоните си, като в същото време се опитваше да закопчае жакета си. Запъти се към вратата, но се спъна в пълното нощно гърне, чието съдържание се разля по дъските. Проклинайки, с измокрени пръсти на краката, той дръпна резето. В същия миг вратата се отвори със замах и го удари по главата.
– Най-после! Защо заключваш? – каза баща му и влезе с бързи крачки в стаята. Погледът му пробяга по книгите на писалището.
– Откъде ги имаш?
Държейки се за ударената глава, Симон приседна на края на леглото, за да си обуе ботушите.
– Не би искал да знаеш – промълви той.
Той знаеше, че баща му смята всички книги, които вземаше от библиотеката на палача, за творения на дявола. И това, че авторът на разтворената най-отгоре книга беше йезуит, не променяше нещата. Атанасиус Кирхнер беше толкова непознат за Бонифаций Фронвизер, колкото Санторио и Амброаз Паре. Старият и тук, в Шонгау, си оставаше военен хирург, чиито грижи за болните се основаваха само на опита му от бойното поле. Симон добре си спомняше как баща му изсипваше врящо олио в рани от куршуми и за упойка даваше бутилка ракия. Крясъците на войниците го преследваха през цялото му детство. Крясъците и гледката на вкочанените трупове, които Бонифаций Фронвизер изкарваше на следващия ден от палатката и засипваше с вар.
Без да обръща внимание повече на баща си, той изтича надолу по стълбите към кухнята. Сграбчи чашата до огнището, в която имаше малко студено кафе от вчера. Още с първата живителна глътка усети как силите му се възвръщат. Не можеше да си представи как бе живял толкова време без кафе. Чудесно питие, истински еликсир на дявола, каза си той. Горчиво и живително. Бе чул от пътешественици, че оттатък Алпите, във Венеция и в изискания Париж някои гостилници вече предлагат кафе. Симон въздъхна. Сигурно щяха да минат столетия, преди това да се случи и в Шонгау.
Баща му трополеше надолу по стълбите.
– Трябва да говорим – извика той. – Вчера Лехнер беше при мен.
– Съдебният секретар?
Симон свали чашата и погледна баща си с интерес.
– Какво искаше?
– Разбрал е, че се срещаш с младия Шрефогъл и че се ровиш в неща, които изобщо не те засягат. Каза да зарежеш това. Няма да доведе до нищо.
– Така, значи – Симон продължи да отпива от кафето си.
Баща му не спираше.
– Била е Щехлин и това е достатъчно, каза Лехнер.
Сега старият Фронвизер седна плътно до него на пейката до огнището. Пепелта беше студена. Симон усети киселия дъх на баща си.
– Слушай! – каза Бонифаций Фронвизер. – Ще бъда честен с теб. Знаеш, че ние не сме сред най-уважаваните граждани в този град, дори не ни гледат с добро око. Просто ни търпят и то само защото последният доктор отиде в ада заедно с чумата, а учените шарлатани предпочитат да си стоят в далечния Мюнхен или в Аугсбург. Лехнер може да ни изхвърли всеки момент. Наистина може. И ще го стори, ако не се спреш. Ти и палачът. Не поставяй живота си на карта заради една вещица.
Баща му сложи студената си ръка на рамото му. Симон се отдръпна.