– Щехлин не е вещица! – прошепна той.
– Ако и да не е – каза бащата. – Но Лехнер иска така, по-добре е за града. Освен това...
Бонифаций Фронвизер се ухили, докато потупваше бащински Симон по рамото.
– Палачът, акушерката и ние – твърде много ставаме хората, които искат да живеят от лечение. Ако я няма Щехлин, за нас ще се отвори повече работа. Тогава ще имаме поминък, ще можеш да помагаш при ражданията. Това ще го оставя изцяло на теб.
Симон скочи. Чашата падна от масата в жаравата, кафето се разля със съскане в пепелта.
– Това е всичко, което те вълнува, препитанието! – извика той. После побягна към вратата. Баща му се изправи.
– Симон, аз...
– Ума си ли изгубихте всички? Не виждате ли, че навън вилнее убиец? Мислите само за стомасите си, а там навън някой убива децата!
Симон блъсна вратата и избяга на улицата. Съседите гледаха с любопитство от прозорците, стреснати от крясъците.
Симон погледна гневно нагоре.
– Погрижете се за собствените си дела! – извика той. – Тепърва ще видите! Когато Щехлин се превърне в пепел, това ще е само началото. Ще изгори следващият и още някой, и още някой! Един ден ще дойде и вашият ред!
Клатейки глава, той закрачи към Кожарския квартал. Съседите гледаха след него. Вярно беше това, което казваха: откакто синът на Фронвизер се задяваше с дъщерята на палача, вече не беше същият. Може би тя го бе омагьосала или поне му бе завъртяла главата, което си беше едно и също. Може би наистина трябваше да изгорят още хора, за да настъпи мир в града.
Съседите затвориха прозорците и се посветиха отново на сутрешната овесена каша.
Якоб Куизъл крачеше бързо по тесния път надолу към брега. След няколко минути бърз ход в посока срещу течението той стигна моста на Лех.
Над изгорелия склад все още се виеха облаци дим, на някои места още тлееше. Вторият пазач на моста Себастиан стоеше облегнат на алебардата си до един подпорен стълб. Когато видя палача, той кимна унило с глава. В студените дни дребният набит пазач винаги криеше стомна под палтото си. В днешната утрин Себастиан имаше особена нужда от питието си. Другарят му лежеше в тъмницата и се налагаше да стои на пост за двама.
Смяната на караула беше чак след час, а той бе стоял тук цялата нощ. Освен това можеше да се закълне, че посред нощ самият дявол бе минал покрай него. Черна сянка – прегърбена и куцаща.
– И той ми махна; видях го съвсем ясно – прошепна Себастиан на палача и целуна малкото сребърно разпятие, което висеше на кожена каишка около врата му. – Смили се над нас, Света Дево! Откакто Щехлин върши своите безчинства тук, духовете от преизподнята се разхождат сред нас, това ще ти кажа!
Якоб Куизъл го изслуша внимателно. След това се прости с него, прекоси моста и пое в посока към Пайтинг.
Калният път свръщаше към гората. Якоб често трябваше да заобикаля локви и дупки, които изглеждаха особено дълбоки след тежката зима. В някои участъци пътят бе почти непроходим. След още половин миля застигна една волска каруца, която бе заседнала в калта. Селянинът от Пайтинг буташе с все сила отзад, но не можеше да освободи колелата. Куизъл спря и опря масивното си тяло в колата, без да го е грижа за погледите на другия. Кратък тласък и колата отново бе свободна.
Вместо да благодари, селянинът прошепна молитва, като внимателно избягваше да поглежда палача в очите. После забърза напред, скочи на капрата и размаха камшика. Проклинайки, Куизъл хвърли камък след него.
– Изчезвай, глупак такъв! – извика той. – Докато не съм те обесил на камшика ти!
Палачът бе свикнал да го избягват, но продължаваше да изпитва болка от това. Не бе очаквал благодарност, а поне място отзад в каруцата. Сега трябваше да продължи пеша по калния път. Дъбовете от двете страни му правеха сянка. Мислите му се връщаха отново и отново към Щехлин, която с всеки удар на камбаните се доближаваше до изтезанията и огъня.
Следобед трябва да започнем, мислеше той. Но може би ще успея да спечеля малко време...
Куизъл видя тясната дивечова пътека от лявата страна на пътя. Той се провря под клоните и навлезе в гората. Дърветата го посрещнаха с успокояваща тишина. Сякаш самият Създател беше прострял над света милостивата си десница. Утринните лъчи нахлуваха през клоните и образуваха светли петна по мекия мъх. Тук-там все още имаше остатъци от сняг. Някъде далеч се чуваше кукувица. Бръмченето на мушиците, пчелите и бръмбарите се сливаше в еднообразен непрестанен шум. Докато крачеше през гората, устремен към своята цел, Якоб преминаваше през паяжини, които полепваха по лицето му като маска. Мъхът поглъщаше шума от стъпките му. В гората той се чувстваше наистина у дома си. Когато можеше, идваше тук да събира билки, корени и гъби. Говореше се, че никой в Шонгау не знае толкова за света на растенията, колкото палачът.