Якоб Куизъл я гледаше скептично. После я попита за някои билки. Тя ги познаваше. Когато отговори на всичко, за негова радост, той я попита за едно определено растение и дали знае къде може да се намери. Магдалена помисли малко, после кимна.
– Заведи ме – каза палачът. – Ако е така, ще ти разкажа какво съм намислил.
След около половин час те стигнаха до целта си. Сенчеста поляна в гората, обрасла с тръстика. Пред тях имаше пресъхнало езерце, в което растяха туфи трева. Зад него се простираше влажна ливада, из която тук-там се мяркаше нещо лилаво. Миришеше на тресавище и торф. Якоб Куизъл затвори очи и вдиша аромата на гората. Сред мириса на борова смола и мъх се усещаше финият аромат на нещо друго.
Дъщеря му имаше право.
Гневът на Симон Фронвизер се бе уталожил. След скарването с баща си той реши най-напред да мине през пазарния площад и да закуси. Спря до една от сергиите и си взе парче хляб и няколко сушени ябълкови резенчета. Докато дъвчеше жилавите сладки парченца, гневът му почти се изпари. Просто нямаше смисъл да се ядосва на баща си. Те бяха твърде различни. Много по-важно бе да размисли трезво. Времето ги пристискаше. Симон смръщи чело.
Благородникът Якоб Шрефогъл му бе разказал, че след няколко дни в Шонгау ще пристигне наместникът на курфюрста, за да произнесе присъдата. Дотогава трябваше да бъде намерен виновник, тъй като членовете на Съвета нямаха нито желание, нито пари, да изхранват повече от необходимото високопоставения гост и неговата свита. Освен това съдебният секретар Лехнер имаше интерес от възстановяването на спокойствието в града. Ако до пристигането на Негово превъзходителство граф Волф Дитрих фон Сандицел не цареше мир, това значително щеше да отслаби авторитета на Лехнер в Шонгау. Имаха най-много още три до четири дни. Толкова щеше да е необходимо на свитата от войници и слуги да се придвижи от отдалеченото имение в Тирхауптен до Шонгау. След пристигането на граф Сандицел нито той, нито палачът, нито дори сам Господ не можеше да спаси Марта Щехлин от пламъците.
Симон напъха последния резен ябълка в устата си и тръгна из оживения пазарен площад. Постоянно трябваше да заобикаля селянките и слугините, които се тълпяха пред сергиите за месо, яйца и моркови. Някои от тях го сподиряха с погледи, изпълнени с копнеж. Без да го е грижа за това, той свърна по "Хененгасе", където живееха настойниците на Софи.
Червенокосото момиче не му излизаше от ума. Той бе убеден, че Софи знае повече, отколкото признаваше. Именно тя бе ключът към тайната, макар че все още не разбираше каква роля играе в цялата история.
Симон стигна до малкия дом, притиснат между две солидни богаташки къщи. Но тук го очакваше разочарование. Софи не се беше появявала от два дни. Приемните ѝ родители нямаха никаква представа къде е.
– Малката мръсница прави каквото си иска – измърмори тъкачът Андреас Данглер, настойник на момичето след смъртта на родителите ѝ. – Когато е тук, ще ни изяде ушите, а когато трябва да се работи, се мотае из града. Ще ми се да не бях поемал грижа за нея.
Симон охотно би припомнил на Данглер, че за отглеждането на Софи получава солидно заплащане от града, но вместо това просто кимна.
Андреас Данглер продължи да се оплаква:
– Не бих се учудил, ако е съучастница на вещицата – каза той и плю гневно. – Майка ѝ беше същата, жената на кожаря Ханс Хьорман. Първо вкара мъжа си в гроба, а след това и тя умря от охтика. Момичето все се инати, смята се за нещо повече от всички и не иска да седи на една маса с нас, тъкачите. Сега ще си получи заслуженото.
Той се бе облегнал на рамката на вратата и дъвчеше борова треска.
– Ако зависеше от мен, по-добре да не се вестява тук отново. Може би е офейкала, за да не я сполети същото като Щехлин.
Симон приседна върху една количка за боклук до къщата и въздъхна дълбоко. Имаше чувството, че тъпче на едно място. С удоволствие би забил един в лицето на мърморещия Данглер, но се сдържа и просто прекъсна ругатните му:
– Забеляза ли нещо различно у Софи напоследък? Нещо необичайно?
Андреас Данглер го измери с поглед отгоре до долу. Симон бе наясно, че в очите на тъкача той беше истинско конте. С високите си кожени ботуши, зеления кадифен жакет и модно подстриганата заострена брадичка той приличаше на изнежен гражданин от далечния център Аугсбург. Баща му имаше право. Той не беше местен и изобщо не се стараеше да се преструва на такъв.
– А ти защо си се загрижил за нея, лечителю? – попита Данглер.
– Като лекар трябва да присъствам на разпита на Щехлин – леко преиначи истината Симон. – Затова искам да си изградя представа за нея, да разбера с какви магически сили разполага. Софи говорила ли е за Щехлин?