Тъкачът вдигна рамене.
– Казваше, че иска да стане знахарка. А веднъж, когато жена ми беше болна, тя ѝ даде нужния лек. Явно Щехлин я е снабдила.
– Какво друго?
Андреас Данглер се поколеба, после сякаш си спомни нещо. Той се ухили.
– Веднъж видях да рисува някакъв знак отзад в пясъка на двора. Когато я спипах, тя бързо го изтри – каза той.
Симон слушаше внимателно.
– Какъв знак?
Тъкачът размисли и извади треската от устата си. Наведе се и нарисува нещо в праха.
– Изглеждаше горе-долу така – каза той.
Симон се опита да различи нещо в неясните линии. Рисунката изобразяваше триъгълник със завъртулка в долния край.
Напомняше му нещо, но всеки път, когато беше почти сигурен, че ще си го спомни, то се изплъзваше. Погледна още веднъж рисунката в праха, после я заличи с крак и тръгна надолу към реката. Имаше още една задача за днес.
– Хей! – извика след него Данглер. – Какво означава онзи знак? Вещица ли е?
Симон ускори ход. Скоро виковете на тъкача бяха погълнати от делничната суматоха. Откъм ковачницата ехтяха удари с чук. Деца подкарваха ято крякащи гъски пред себе си.
След няколко минути лекарят бе достигнал Дворцовата врата, която се намираше точно до резиденцията на курфюрста. Тук къщите бяха по-солидни. Строяха ги основно от камък. Освен това по улиците имаше по-малко мръсотия. В квартала край Дворцовата врата живееха уважаваните занаятчии и салджии. Който бе успял да постигне нещо, се преместваше в този район, далеч от зловонието на Кожарския квартал до реката и от квартала на месарите още по на изток, населен с бояджии и дърводелци. Симон поздрави набързо стража и продължи към Алтенщат, който бе само на миля северозападно от Шонгау.
Макар че беше ранно априлско утро и слънцето грееше меко, Симон присвиваше очи. Главата го болеше, небцето му бе пресъхнало. Махмурлукът от снощната почерпка с Якоб Шрефогъл отново напомни за себе си. Той отби от пътя и пи направо от водите на един ручей. Малко по-късно покрай него с трополене премина конска каруца, натоварена с бурета. Симон ловко скочи отзад и се покатери по овързаните бурета. Така малко по-късно, без да го забележи коларят, той стигна до Алтенщат.
Целта му беше странноприемницата на Щрасер в центъра на града. Снощи, преди да отиде у Шрефогъл, палачът бе назовал пред него пет имена. Това бяха имената на децата, които се бяха събирали при Щехлин: Гример, Крац, Шрефогъл, Данглер и Щрасер. Две от децата бяха мъртви, други две бяха изчезнали. Оставаше последното сираче – приемният син на кръчмаря Щрасер в Алтенщат.
Симон отвори малката врата и влезе в салона. В носа го удари мирис на въглища, пушек, престояла бира и урина. Странноприемницата на Щрасер бе единствена в цялата околност. Който търсеше нещо по-добро, отиваше в Шонгау. Тук хората идваха, за да пият и да забравят.
Симон седна на ниския стол до една украсена с резки от нож маса и си поръча бира. Двама колари, които в този ранен час отпиваха от чашите си, го изгледаха подозрително. Съдържателят – плешив дебелак с кожена престилка, се приближи с разпенена халба до масата и сложи бирата пред него.
– Да ви е сладко! – промърмори той и понечи да се върне обратно зад тезгяха.
– Седнете! – каза Симон и посочи празния стол до него.
– Не мога сега, имам клиенти, виждате.
Съдържателят се обърна отново. Симон обаче го задържа за ръката и го придърпа внимателно надолу.
– Седнете, моля – повтори той. – Трябва да поговорим. Отнася се за приемния ви син.
Съдържателят погледна предпазаливо към коларите, които изглеждаха потънали в разговор.
– Йоханес? – прошепна той. – Намерихте ли го?
– Няма ли го?
Франц Щрасер се отпусна с въздишка на един от столовете до лекаря.
– Изчезна още вчера по обед. Трябваше да нагледа конете в обора. И повече не се появи. Сигурно е офейкал, кучият му син!
Симон примигна. Кръчмата беше слабо осветена, затворените капаци на прозорците едва пропускаха светлина. На перваза на прозореца мъждукаше борина.
– Откога Йоханес се обучава при вас? – попита той съдържателя.
Франц Щрасер помисли.
– От около три години – каза той накрая. – Родителите му бяха оттук, от Алтенщат, добри хора, но със слаби гърди. Тя почина след раждането. Бащата я последва в гроба само три седмици по-късно. Йоханес беше най-малкият. Взех го при себе си. Винаги съм се грижил добре за него, бог ми е свидетел!
Симон отпиваше от чашата си. Бирата беше разредена и изветряла.
– Чух, че често ходел в Шонгау – продължи той.