Щрасер кимна.
– Вярно е. Всеки свободен час прекарваше там. Дявол знае какви ги е вършил.
– Имате ли представа къде може да е отишъл?
Съдържателят вдигна рамене.
– Може би в своето скривалище.
– Скривалище?
– Няколко пъти нощува там – каза Щрасер. – Когато го поступвах заради някоя беля, той бягаше в скривалището си. Веднъж се опитах да го подпитам, но той каза само, че никой нямало да го намери. Там бил на сигурно място, самият дявол не можел да го открие.
Потънал в мисли, Симон продължи да отпива от бирата си. Внезапно вкусът не беше вече толкова важен.
– Други хора знаеха ли това скривалище? – попита той внимателно.
Франц Щрасер сбърчи чело.
– Възможно е – каза той. – Той си играеше с други деца. Веднъж обърнаха цял поднос чаши. Просто нахлуха в салона, взеха самун хляб, а когато хукнаха навън, бутнаха чашите. Банда малки негодници!
– Как изглеждаха децата?
Щрасер вече се беше разбъбрил.
– Те са просто банда хулигани! В главите им няма нищо освен щуротии. Самонадеяни градски копелета. Неблагодарници! Вместо да се радват смирено, че някой ги е прибрал, те стават все по-нагли.
Симон въздъхна дълбоко. Главоболието му пак се обади.
– Бих искал да знам как изглеждаха – прошепна той.
Съдържателят погледна замислено.
– Имаше една червенокоса. Коса на вещица! Казвам Ви, нищо добро няма да излезе от тях.
– Нямате ли представа къде може да е това скривалище?
Франц Щрасер изглеждаше объркан.
– За какво ти е момчето? – попита той. – Сигурно е направил нещо, за да го търсиш толкова спешно.
Симон поклати глава.
– Не е толкова важно. – Остави на масата един кройцер за бирата на съдържателя и напусна тъмното свърталище. Франц Щрасер гледаше след него, клатейки глава.
– Банда проклети негодници! – викна той след лекаря. – Когато го видиш, му удари няколко зад ушите. Заслужава си ги!
8.
Петък, 27 април 1659 г.
10.00 ч. предиобед
Секретарят седеше до голямата заседателна маса в залата на градския съвет и барабанеше с пръсти някакъв марш на наемните войници, чиято мелодия не му излизаше от главата. Погледът му премина по охранените лица на мъжете, заели местата си пред него. Червени, увиснали бузи, плувнали във влага очи, оредяваща коса... Модните сака и грижливо колосаните копринени кърпички не можеха да прикрият факта, че мъжете са преминали зенита си. Те се вкопчваха във властта и в парите си, защото не им оставаше нищо друго, мислеше си Лехнер. Сега в очите им се четеше такава безпомощност, че той изпита нещо като съжаление към тях. Дяволът шеташе из техния малък, красив град, а те не можеха да предприемат нищо. Складът изгоря, някои от тях загубиха много пари, а там, на улицата, дебнеше неведома тъмна сила и погубваше децата им. Слугините и ратаите, селяните и обикновените хора очакваха от тях – господарите на града – да въведат ред. Но всички те бяха безпомощни. Гледаха към Лехнер така, сякаш той с едно щракване на пръстите, с едно драсване на перото си би могъл да премахне злото. Лехнер ги презираше, макар че никога не би им го показал.
Никога не хапи ръката, която те храни...
Той удари звънеца и откри заседанието:
– Благодаря Ви, че успяхте да се откъснете от Вашите без съмнение важни дела, за да участвате в това извънредно заседание на Вътрешния съвет – започна той. – Смятам, че е необходимо.
Шестимата членове на съвета кимнаха разпалено. Първият бургмистър Карл Земер прокара копринената кърпичка по потното си чело. Бургмистър Йохан Пюхнер сплете пръсти и промърмори няколко думи в знак на одобрение. След това се възцари тишина. Само старият надзорник на приюта Вилхелм Харденберг просъска през тънките си устни едно проклятие към тавана. Мислено бе изчислил колко му струва пожарът в склада. Канела, сладкиши, топове фини платове – всичко бе станало на пепел.
– Боже милостиви, някой трябва да плати за това! – простена той. – Някой трябва да плати!
Слепият Матиас Аугустин удари нетъпреливо с бастуна си по дъбовия под.
– С проклятия няма да стигнем далеч – каза той. – Оставете Лехнер да говори. Да чуем какво са открили при разпита на коларите.
Секретарят го погледна с благодарност. Поне един човек освен него беше съхранил здравия си разум. После продължи речта си:
– Както всички знаете, снощи малката Клара Шрефогъл бе отвлечена от непознат. И тя като двете мъртви момчета е посещавала Щехлин. Някои твърдят, че са видели дявола на улицата.