През заседателната зала премина шепот. Някои се прекръстиха. Йохан Лехнер вдигна успокоително ръце.
– Хората виждат много неща, в това число и несъществуващи – рече той. – Надявам се днес следобед след разпита на Щехлин да можем да кажем повече.
– Вещицата отдавна трябваше да е поставена на дибата – мърмореше старият Аугустин. – Имахте цялата нощ.
Лехнер кимна.
– Ако зависеше от мен, досега да сме напреднали – каза той. – Но свидетелят Шрефогъл помоли да отложим. Жена му не е добре. Освен това искахме първо да разпитаме коларите за палежа.
– И? – Надзорникът на приюта Херденберг вдигна поглед. В очите му кипеше гняв. – Кой беше? Кой е мерзавецът? Още днес трябва да увисне на въжето!
Секретарят вдигна рамене.
– Все още не знаем. Пазачът на моста и Георг Риг разказаха, че пожарът се е разгорял много бързо. Някой не просто си е играл с огъня. Но истината е, че аугсбургци не са били забелязани наоколо. Те са дошли по-късно, за да спасят стоката си.
– Много бързо дойдоха – обади се бургмистър Матиас Холцхофер – масивен, плешив мъж, който бе направил цяло състояние от меденки и сладкиши. – Всички изнесоха стоката си почти без загуби. Ловко се измъкнаха.
Първият бургмистър Карл Земер подръпваше рядката си коса.
– Възможно ли е аугсбургците да са запалили пожара и после да са изнесли набързо стоката си на безопасно място? – попита той. – Ако действително искат да прокарат нов търговски път, щяха да се погрижат хората да не съхраняват повече стоката си при нас. И успяха.
Бургмистър Пюхнер поклати глава.
– Не мисля – каза той. – Достатъчно бе вятърът да обърне от неподходящата страна и те щяха да загубят стоката си, както ние – нашата.
– И така да е – разсъждаваше Карл Земер, – какво са за аугсбургци няколко бали и бурета? Ако получат търговския си път, ще си ги върнат в злато. Първо, приютът за прокажени пред стените на града, сега – изгорелият склад... Губим почва под краката си.
– И след като заговорихме за приюта за прокажени... – прекъсна го съдебният секретар. – Вчера бе унищожен не само складът. Някой е вилнял на строителната площадка. Свещеникът ми разказа, че скелето е съборено. Частично са разрушени основите, изчезнал е хоросан, дървеният строителен материал е на трески... Двуседмичен труд отиде по дяволите.
Земер кимна замислено.
– Винаги съм казвал, че идеята да се построи приют за прокажени не се приема добре тук. Хората просто се страхуват, че търговците ще си отидат, ако издигнем приют пред портите. Освен това кой може да гарантира, че болестта ще пощади града ни. Епидемиите се разпространяват!
Вилхелм Харденберг поклати среброкосата си глава.
– Този вандализъм трябва да бъде осъден, но от друга страна... можем да разберем съпротивата на хората. Никой не иска този приют и въпреки това се строи. От някакво криворазбрано милосърдие!
Първият бургмистър Земер отпи голяма глътка от кристалната си чаша, преди да заговори:
– Милосърдието свършва там, където са застрашени интересите на града. Това е моето мнение.
Слепият Аугустин удари с бастуна по масата и скъпият портвайн в гарафите се разплиска застрашително.
– Глупости! Кого го е грижа сега за приюта за прокажени? Имаме по-големи проблеми! Ако аугсбургци разберат, че сме затворили един от техните предводители на коларите, който при това работи за Фугер... Казвам ви, освободете коларите и изгорете вещицата. Тогава в Шонгау ще се възцари мир!
Бургмистър Иохан Пюхнер поклати глава.
– Нещо не пасва – каза той. – Пожарът, убийствата, отвличането, разрушеният приют за прокажени... Щехлин отдавна е затворена, а нещастията продължават.
Сега и другите заговориха един през друг.
Съдебният секретар Йохан Яехнер изслуша спокойно споровете, като от време на време си записваше нещо. В един момент се прокашля. Членовете на Съвета веднага го изгледаха в очакване. Той не бързаше с отговора.
– Аз все още не съм напълно убеден в невинността на аугсбургци – каза накрая той. – Ето какво ви предлагам: днес да разпитаме Щехлин. Ако освен убийствата на децата си признае и за пожара, ще можем да освободим коларя от Аугсбург. В противен случай, няма да се поколебая да разпитам и него.
– А Фугер? – попита бургмистър Земер.
Лехнер се усмихна.
– Фугер бяха голям род преди войната. Сега никой не се интересува от тях. Освен това, ако коларят си признае за пожара по време на мъченията, Фугер ще се окаже натясно.
Той стана и прибра изписания пергамент.
– И тогава ще имаме добър залог срещу Аугсбург, нали?
Членовете на Съвета кимнаха. Хубаво бе да имат съдебен секретар. Някой като Лехнер. Той им даваше усещането, че за всичко си има решение.