Членовете на Съвета кимнаха. Хубаво бе да имат съдебен секретар. Някой като Лехнер. Той им даваше усещането, че за всичко си има решение.
Бялата костелива ръка на дявола я сграбчи за шията и започна да стяга хватката си. Клара усети как въздухът ѝ свършва. Езикът ѝ се поду, очите ѝ щяха да изскочат. Лицето пред нея плуваше като в мъгла. Дяволът имаше козина като козел, на челото му растяха два извити рога, очите му светеха като горящи въглени. Сега лицето се промени, беше физиономията на акушерката, която с търсещ извинение поглед стисна ръце около гърлото ѝ. Сякаш казваше нещо, но Клара не разбираше смисъла на думите.
Бял като сняг, ален като кръв...
Лицето отново се промени. Пастрокът ѝ Якоб Шрефогъл коленичи до нея, устата му беше разтеглена в крива усмивка, стискаше по-силно и по-силно. Клара усети как животът я напуска. Отдалеч чуваше детски гласове, бяха гласовете на момчета. Тя с ужас разбра, че това са мъртвите ѝ приятели Петер и Антон, които викаха за помощ. Лицето отново се промени. Беше Софи, която я разтърсваше и нещо ѝ говореше. Внезапно тя вдигна ръка и удари на Клара звучна плесница.
Плесницата я върна в действителността.
– Клара, събуди се! Събуди се!
Клара дойде на себе си. Светът около нея се проясни. Тя видя Софи, която се бе навела над нея и галеше ударената ѝ буза. Влажните скални стени, изрисувани с пепеляви знаци, кръстове и формули, ѝ вдъхваха чувство за сигурност. Беше тихо и хладно, чуваше се далечното шумолене на дърветата. Старата ѝ дървена кукла лежеше до нея. Клара се облегна успокоена назад. Тук, долу, дяволът никога нямаше да ги намери.
– Какво... какво се случи? – шепнеше тя.
– Какво се случи ли? – Софи си позволи да се усмихне. – Ти сънуваше и с виковете си здравата ме уплаши. Бях отвън, когато внезапно те чух да крещиш. Помислих, че са ни открили.
Клара се опита да стане. Когато прехвърли тежестта към десния крак, по него премина болка от стъпалото до хълбока. Тя изохка и легна отново. Болката я отпусна полека. Софи погледна обезпокоена надолу. Когато Клара също погледна, видя, че на десния ѝ глезен имаше подутина колкото ябълка. Целият ѝ крак беше в синини. Пищялът също изглеждаше подут. Рамото я болеше, когато обръщаше горната част на тялото си. Беше ѝ студено, треската се връщаше.
Внезапно тя си спомни бягството си – скока през прозореца, паническия бяг по улиците на града, втория скок от дъба до градската стена в храстите. Веднага усети, че се приземи лошо, но страхът я пришпори и тя продължи да тича през нивите, а после – навътре в гората. Вейките я шибаха през лицето; няколко пъти падна, но се изправяше и продължаваше да бяга. Най-после стигна до скривалището. Свлече се на пода като чувал и заспа веднага. Едва на следващата сутрин Софи я събуди.
Червенокосото момиче се беше измъкнало от града по същия път. Клара се радваше, че Софи е при нея. Тя бе на тринадесет години и се държеше като възрастна. По време на игрите им тук, в скривалището, тя беше като майка за Клара. Ако не беше Софи, всичко щеше да си върви по старому. Тя щеше да си е все същото самотно сираче, братята и сестрите ѝ щяха да продължават да ѝ се подиграват, да я бият и щипят, а приемните ѝ родители нищо нямаше да забелязват.
– Стой мирна!
Софи извади от торбата, която бе донесла, кора от дъб и листа от липа, намазани с някакъв мехлем, и започна да ги увива около глезена на Клара. Накрая завърза всичко с лико. Клара почувства приятна хладина на крака си. Глезенът не я болеше толкова. Докато тя се възхищаваше на умелата превръзка, Софи посегна зад себе си.
– Ето, пий! Донесох го за теб. – Приятелката ѝ подаде глинена купа, в която плуваше някаква противна на вид течност.
– Какво е това?
Софи се ухили.
– Не питай, пий! Лечебна напитка. Научих я от Щехлин. Ще те накара да спиш спокойно. А когато се събудиш, кракът ти ще е много по-добре.
Клара погледна недоверчиво отварата, която миришеше силно на коприва и мента. Софи винаги слушаше внимателно акушерката. Нищо не убягваше от острия ѝ ум, когато Марта Щехлин ги посвещаваше в своите тайни. Тя им разказваше за отровите и лечебните отвари и ги предупреждаваше, че разликата между двете често е в няколко капки.
Клара събра кураж и изпи течността от купата на един дъх. Беше гореща и отвратителна на вкус; все едно гълташе редки сополи. Малко след това тя почувства пулсиране в корема си, вълни от удоволствие се разливаха по тялото ѝ. Облегна се на каменната стена зад себе си. Положението вече не ѝ се струваше толкова тежко. Винаги имаше изход.
– Какво... какво мислиш, че ще се случи? Дали ще ни намерят? – попита накрая Софи, която ѝ се струваше обгърната от ореол от топла светлина.