Тя поклати глава.
– Не мисля. Бяхме твърде далеч от скривалището. Но може да търсят тук наоколо. Ще трябва да останеш вътре.
Сълзи бликнаха в очите на Клара.
– Хората ни смятат за вещици! – изхлипа тя. – Намериха този проклет знак и сега ни смятат за вещици. Ще ни изгорят, ако се върнем! А ако останем тук, ще ни открият мъжете. Дяволът беше плътно след мен, докосна ме...
Думите ѝ преминаха в плач. Софи хвана главата ѝ и я сложи на скута си, за да я успокои.
Клара внезапно почувства безкрайна умора. Имаше чувството, че ръцете ѝ се покриват с пера и се превръщат в криле, които я отнасят от тази долина на сълзите в далечна, топла земя...
С последни сили тя попита:
– Наистина ли са убили Петер и Антон?
Софи кимна. Изглеждаше толкова далечна.
– А Йоханес? – отново попита Клара.
– Не зная – отвърна Софи. – Ще го потърся, докато ти спиш – и погали Клара по косата. – Не мисли за това. Ти си на сигурно място.
Клара разтвори новопоникналите си криле и се понесе към небето.
– Не мога да се прибера у дома. Те ще ни изгорят – мълвеше тя унесено.
– Никой няма да изгори – каза един далечен глас. – Има някой, който ще ни помогне. Той ще хване дявола и после всичко ще си бъде както преди, обещавам...
– Един ангел?
– Да, един ангел. Един ангел с голям меч. Ангел отмъстител.
Клара се усмихна.
– Добре – прошепна тя и крилете я понесоха надалеч.
Около единадесет часа Якоб Куизъл почука на вратата на Кулата. Отвътре се чу превъртането на ключ в ключалката, тежката врата се отвори и на прага застана стражът Андреас. Той погледна стъписано палача.
– Ти? Още сега? Мислех, че разпитът ще започне по обед.
Куизъл кимна.
– Имаш право, но аз трябва да подготвя нещата. Знаеш... – Той направи красноречив жест, сякаш обтягаха ръката му. – Днес ще започнем с клещите и дибата. Трябва ми жарава. Освен това въжетата са стари.
Той размаха пред носа на пребледнелия пазач макара с дебело здраво въже и посочи навътре.
– Всичко ще бъде наред – промърмори Андреас и пусна палача. После го задържа за рамото.
– Куизъл?
– Да?
– Не ѝ причинявай болка, не повече от необходимото. Тя помогна да се родят децата ми.
Палачът погледна младия мъж. Стърчеше с почти една глава над него. По устните му заигра усмивка.
– Какво си мислиш, че правя тук? Лекувам? Намествам кости? Напротив, аз съм този, който чупи костите. Вие го поискахте. Значи ще го направя.
Избута настрани стража и влезе в тъмницата.
– Аз... аз не съм го искал. Не съм го искал! ... – извика след него Андреас.
Викът му стресна Георг Риг, инициатора на сбиването пред склада, който продължаваше да лежи в килията отляво заедно с пазача на моста. Когато видя палача, Риг се изправи.
– Ах, ето, че сме удостоени с височайше посещение – извика той. – Започва се! Нали, Куизъл? Прави го бавно, за да можем и ние тук да чуем нещо, когато вещицата заскимти!
Палачът пристъпи към килията и погледна замислено пазача на моста. Внезапно посегна през решетката и сграбчи Риг за чатала. Стисна здраво, така че на мъжа отсреща дъхът му спря и очите му щяха да изхвръкнат от орбитите.
– Внимавай, Риг! – прошепна Якоб Куизъл. – Аз знам мръсните ти тайни. Всички ви познавам. Колко пъти си идвал при мен за чай, за да ти стане, или за някое шишенце с отрова, за да не роди жена ти още някое дете? Колко пъти си водил у вас акушерката? Пет? Шест? А сега тя е вещица, а вие се измъквате. Отвращавате ме!
Палачът пусна пленника и го запрати назад, където той се свлече бавно по стената и захленчи. После Куизъл отиде до другата килия, където вече го чакаше Щехлин с боязливи очи и вкопчени в решетката пръсти.
– Върни ми палтото! Донесох ти едно одеяло – каза Куизъл високо.
Той ѝ подаде едно вълнено одеяло, докато акушерката събличаше, треперейки, неговото плато. Когато посегна към навитото на руло одеяло, той ѝ прошепна почти без глас:
– Развий одеялото на тъмно отзад. Вътре има шишенце. Изпий го!
Марта Щехлин го погледна въпросително.
– Какво е това?
– Не говори, пий! – прошепна отново той. Междувременно стражът Андреас отново бе седнал на стола си до вратата. Облегнат на копието си, той ги гледаше с интерес.
– Височайшите господа ще дойдат, щом удари дванадесет – продължи високо Якоб Куизъл. – По-добре започвай да се молиш.
– И добави тихо: – Не се плаши. За твое добро е. Довери ми се! Но трябва веднага да изпиеш докрай шишенцето.
После се обърна и слезе по влажната стълба, за да се подготви.