Двамата мъже седяха на чаша портвайн, въпреки че единият от тях очевидно имаше проблеми. Болките го караха да потрепва и капки от ценната напитка падаха на палтото му, обшито с брокат. Отдалеч дрехата изглеждаше покрита с кървави петна. Състоянието му се бе влошило в сравнение с вчера, макар че успяваше да го скрие от другите.
– Измъкнаха ви се – каза той. – Знаех си, че ще направиш всичко само още по-лошо. Нищо, ама нищо не можеш да свършиш като хората сам!
Другият отпиваше замислено от портвайна.
– Те ще ги пипнат. Не може да са далеч. Деца са.
През тялото на стария отново премина вълна от болка. Той с мъка овладя гласа си.
– Нещата излизат от контрол! – каза той.
Дясната му ръка стискаше здраво полирания кристал. Не биваше да се предава сега, не биваше да се отпуска, не сега, когато бяха толкова близо до целта...
– Това може да е краят ни. Не само на теб и мен, а на цялото семейство. Разбираш ли? Името ни ще бъде опетнено завинаги!
– О, глупости! – рече другият и се облегна в креслото. – Това са деца. Кой ще им повярва? Добре ще е, ако това с вещицата се проточи още малко. Първо трябва да изчезнат децата, после може да изгори вещицата. Така няма да ни заподозрат.
Той стана и се запъти към вратата. Чакаше го работа. Нещата тук отдавна не вървяха. Беше нужен някой като него, който да дърпа юздите. Всички бяха сбъркали в преценката си за него.
– А какво става със същинската поръчка? – попита го старият, докато се опитваше да се изправи на масата. – Те получиха добри пари!
– Разчитай на това, ще бъде свършено! Може би още днес.
Ръката му вече беше на дръжката на вратата.
– Давам ти още пет дни – извика след него възрастният мъж. – Ако дотогава работата не е приключена, ще изпратя нашите мъже след убийците! И не мисли, че ще получиш и един петак!
Събеседникът му затвори тежката дъбова врата след себе си, без да дочака края на думите му. Отвътре се чуваха само приглушени викове.
– След пет дни ще си мъртъв – измърмори той, знаейки добре, че старият не може да го чуе през затворената врата. – Ако дяволът не те отнесе, аз самият ще те пратя в ада.
Докато вървеше по верандата с резбовани перила, той плъзна поглед над покривите и се взря в гората, чиято черна и мълчалива стена се възправяше пред портите на града. Усети тръпките на страха. Мъжът отвъд стената беше непредвидим. Какво щеше да се случи, след като отстрани децата? Щеше ли да спре някога? Дали той самият не беше следващата му жертва?
Пристигнаха точно в дванадесет часа. Отпред вървяха четирима стражи, следвани от секретаря и тримата свидетели. Якоб Шрефогъл беше блед, защото не бе спал цяла нощ. Жена му бе сънувала кошмари и бе викала Клара. Освен това го мъчеше махмурлук след пиенето с лекаря. Не си спомняше точно какво бе разказал на младия Фронвизер. Но имаше чувството, че бе говорил повече, отколкото бе слушал.
Пред него вървеше Михаел Берхтхолт. Пекарят бе закачил връзка див пелин от вътрешната страна на колана си, за да го пази от магиите на вещицата. Шептейки, той въртеше броеница между пръстите си. Прекръсти се, когато влезе в подземието. Якоб Шрефогъл поклати глава. Вероятно пекарят смяташе да прехвърли на Марта Щехлин вината за често прегарящия хляб и многобройните мишки в пекарната му. Ако Щехлин се превърнеше в пепел, а хлябът продължаваше да прегаря, сигурно щеше да си потърси нова вещица, помисли си Шрефогъл и смръщи нос. Силната миризма на див пелин достигаше до него.
Веднага след тях влезе Георг Аугустин. Наследникът на могъщата коларска фамилия напомняше на Шрефогъл за младия лекар. И той като него се обличаше по последна френска мода. Брадата му беше подрязана и добре оформена, черните му дълги коси бяха грижливо сресани, дългите до прасците тесни панталони бяха перфектно ушити. Сините му очи, студени като лед, оглеждаха подземието с отвращение. Синът на знатната фамилия не бе свикнал с подобна обстановка.
Когато двамата пленници от Шонгау забелязаха пристигането на височайшите господа, веднага се вкопчиха в решетките на своята килия. Георг Риг изглеждаше все така блед, но крясъците бяха престанали.
– Ваше превъзходителство – извика коларят към секретаря. – Една дума...
– Какво има, Риг? Имате да кажете нещо ли?
– Моля да ни пуснете оттук. Жена ми трябва да се грижи сама за добитъка, децата...
– Ще останете тук дотогава, докато бъде изяснен случаят – прекъсна го Лехнер, без да го поглежда. – Това се отнася не само за теб и другаря ти, но и за аугсбургския колар оттатък в Баленхаус. Еднаква справедливост за всички.