– Но Ваше превъзходителство...
Йохан Лехнер вече се спускаше по стълбите. В килията за мъчения беше топло, почти горещо. Червена жарава пламтеше в мангала върху триножника в ъгъла. За разлика от последния път, изглеждаше подредено. Всичко беше приготвено. От тавана се спускаше ново въже. Менгемето и клещите лежаха почистени и смазани върху сандъка. В средата на помещението на един стол седеше Щехлин – обръсната, със скъсана роба и сведена напред глава. Палачът застана със скръстени ръце точно зад нея.
– Ах, Куизъл, виждам, че всичко е готово. Добре, много добре – каза Лехнер, потри ръце и седна на писалището. Свидетелите седнаха от дясната му страна.
– Да започваме тогава! – Той се обърна към акушерката, която не даваше признаци, че е забелязала посетителите. – Чува ли ме? Щехлин?
Главата на акушерката остана клюмнала надолу.
– Искам да знам дали ме чува.
Марта Щехлин все още не помръдваше. Лехнер отиде до нея, повдигна главата ѝ с два пръста за брадичката и ѝ удари плесница. Сега тя най-после отвори очи.
– Марта Щехлин, знаеш ли защо си тук?
Тя кимна.
– Добре, въпреки това искам да обясня още веднъж. Заподозряна си в убийството на децата Петер Гример и Антон Крац. Освен това с помощта на дявола си отвлякла Клара Шрефогъл и си подпалила склада на пристана.
– А мъртвата свиня в кочината ми? Какво става с мъртвата свиня? – Михаел Берхтхолт бе скочил от мястото си. – Вчера още се търкаляше в калта, а днес...
– Свидетел Берхтхолт – заговори Лехнер, – ще говорите само ако ви поканят. Сега става въпрос за нещо много по-важно от мъртва свиня. Отнася се за нашите деца!
– Но...
Един поглед на секретаря накара Берхтхолт да млъкне.
– И така, Щехлин – продължи Лехнер. – Признаваш ли, че си извършила престъпленията, в които си обвинена?
Акушерката поклати глава. Устните ѝ бяха свити. Сълзи течаха по лицето ѝ. Тя плачеше без глас.
Лехнер вдигна рамене.
– Тогава ще пристъпим към разпит. Палачо, започни с менгемето.
Якоб Шрефогъл вече не го свърташе на стола.
– Но това са глупости! – извика той. – Щехлин отдавна беше в тъмницата, когато убиха малкия Крац. Не може да има нищо общо с отвличането на моята Клара и с подпалването на склада!
– Хората не разказаха ли, че самият дявол е взел вашата Клара? – попита младият Аугустин, който седеше вдясно до Шрефогъл. Сините му очи иронично изучаваха сина на грънчаря. – Не може ли Щехлин да е помолила дявола да направи всичко това, след като вече е била тук?
– Защо тогава не го е помолила да я измъкне от тъмницата? Не виждам смисъл в това – отвърна Якоб Шрефогъл.
– Изтезанията ще ни доведат до истината – отново се обади секретарят. – Палачо, продължавай!
Палачът се обърна към сандъка и взе менгемето, метална скоба, която можеше да се притяга с помощта на винт. Хвана левия палец на акушерката и го пъхна вътре. Якоб Шрефогъл се учуди на очевидното безразличие на палача. Вчера Якоб Куизъл остро бе възразил срещу мъченията, а и младият доктор му бе разказал на няколко питиета, че палачът изобщо не бил съгласен със задържането на Щехлин. А сега той ѝ поставяше пръстите ѝ в менгеме.
Акушерката, както изглежда, също се бе примирила със съдбата си. Тя остави ръката си на палача почти безволево. Якоб Куизъл завъртя винта. Един, два, три пъти... През тялото ѝ премина кратко потрепване, нищо повече.
– Марта Щехлин, признаваш ли сега престъпленията, в които си обвинена? – попита секретарят безстрастно и монотонно.
Тя поклати глава. Палачът завъртя още по-здраво. Марта не трепваше, само устните ѝ се свиха още по-плътно и образуваха тънка бледорозова линия.
– По дяволите, затягаш ли въобще? – попита Михаел Берхтхолт.
Якоб Куизъл кимна. За доказателство той завъртя още веднъж винта и повдигна ръката на изтезаваната. Палецът беше безформен и целият посинял, кръв бликаше изпод ноктите.
– Дяволът ѝ помага – прошепна пекарят. – Бог да ни пази!
– Така няма да напреднем. – Йохан Лехнер поклати глава и остави на масата перото, с което смяташе да протоколира разпита. – Стража, донесете ми ковчежето!
Двама от пазачите подадоха на секретаря малко сандъче, което той постави на масата. Повдигна капака му.
– Виж, вещице! – каза той. – Всичко това са неща, които намерихме в дома ти. Какво ще кажеш?
За учудване на Якоб Шрефогъл и на останалите той извади малка кесия и изсипа в ръката си ситни чернокафяви зърна. Показа ги на свидетелите. Синът на грънчаря хвана няколко между пръстите си. От тях се носеше лек дъх на разложение, а по форма напомняха кимионови зърна.