– Семена от черен блян – обясни секретарят. – Важна съставка от мехлема, с който вещиците мажат метлите си, за да летят.
Якоб Шрефогъл вдигна рамене.
– Баща ми си подправяше бирата с тях. А вие не бихте искали да го наречете магьосник. Бог да го прости!
– Сляп ли сте? – изсъска Лехнер. – Доказателствата са очевидни. Ето тук... – Той вдигна една бодлива топка, която приличаше на кестен. – Татул! Друга съставка за мазилото на вещиците, също намерен при Щехлин. А тук! – Той показа букетче бели цветове. – Прясно набран хелеборус! Също магическа билка.
– Простете, че Ви прекъсвам – отново се обади Якоб Шрефогъл. – Но хелеборусът не е ли растение, което трябва да ни пази от злото? Свещеникът го спомена скоро в проповедта си като символ на новия живот и възкресението. Неслучайно се смята за свещено цвете...
– Шрефогъл, вие за какво сте тук? – попита го Георг Аугустин.
– Свидетел ли сте, или адвокат? Тази жена е била с децата, а всички те са мъртви или изчезнали. В дома ѝ са били открити дяволски билки и тинктури. Малко след като е била затворена, изгоря складът. Дяволът се разхожда на воля из нашия град. Всичко е започнало с нея и трябва да свърши с нея.
– Точно така! Сега ще видите! – крещеше Берхтхолт. – Стегнете по-здраво винтовете и тя ще си признае. Самият дявол я защитава. Тук имам еликсир от жълт кантарион... – Той измъкна едно шишенце, в което блестеше кървавочервена течност и триумфиращо я задържа нависоко. Това ще прогони дявола. Нека го излеем в гърлото на вещицата!
– За бога! Не знам кой тук е по-голям магьосник – проклинаше Якоб Шрефогъл, – акушерката или пекарят!
– Тишина! – изкрещя секретарят. – Така не може да продължава. Палачо, окачи жената на въжето. Да видим дали дяволът ще продължи да ѝ помага.
Марта Щехлин беше неестествено апатична. Главата ѝ клюмаше напред, очните ѝ ябълки изглеждаха извърнати навътре. Якоб Шрефогъл се запита дали изобщо възприема това, което се случваше около нея. Тя се отпусна в ръцете на палача, който я вдигна от стола и я отнесе до въжето, провесено от желязна халка на тавана в задната част на килията. В долния край на въжето имаше кука. Палачът закачи куката за веригите, с които бяха пристегнати на гърба ръцете на акушерката.
– Да ѝ вържа ли камъка? – попита Куизъл секретаря. Лицето му беше странно пепеляво, но въпреки това той изглежаше спокоен и овладян.
Йохан Лехнер поклати глава.
– Не, първо ще опитаме така, после ще видим.
Палачът дръпна единия край на въжето и акушерката загуби опора под краката си. Тялото ѝ се отпусна леко напред и започна да се люлее. Нещо изпука. Щехлин простена тихо. Секретарят отново започна с въпросите.
– Марта Щехлин, питам те още веднъж. Признаваш ли, че си убила малкия Петер Гример?
В този момент през тялото на акушерката премина спазъм. Тя започна да се гърчи и да мята силно глава насам-натам. От устата ѝ потече пяна. Лицето ѝ започна да посинява.
– Боже мили, вижте! – разкрещя се пекарят Берхтхолт. – Дяволът е в нея! Иска да излезе!
Всички свидетели, включително секретарят, наскачаха, за да наблюдават ставащото отблизо. Палачът отново бе спуснал жената на пода, където тя се мяташе в конвулсии. Сгърчи се за последен път и се отпусна безжизнено. Главата ѝ остана неестествено извъртяна настрани.
Никой не продумваше.
Накрая се обади Аугустин-младши:
– Мъртва ли е? – попита той с интерес.
Якоб Куизъл се наведе над нея и долепи ухо до гърдите ѝ. След това поклати глава.
– Сърцето ѝ още бие.
– Тогава я събуди, за да продължим – каза Йохан Лехнер.
Якоб Шрефогъл едва се сдържа да не го удари в лицето.
– Как си позволявате? – извика той. – Тази жена е болна. Не виждате ли? Има нужда от помощ!
– Ах, глупости. Дяволът излезе от нея. Това е! – каза пекарят Берхтхолт и падна на колене. – Сигурно все още е някъде тук из стаята. Аве Мария, Бог е с теб...
– Палачо, трябва да събудиш тази жена! Разбра ли? – Гласът на секретаря бе станал пронизителен и писклив. – А вие... – обърна се той към уплашените стражи зад себе си. – Доведете ми лекаря, по-живо! – Стражите затичаха нагоре по стълбите, доволни да напуснат този ад.
Якоб Куизъл взе ведрото с вода, което стоеше в ъгъла, и го изля върху главата на акушерката. Тя не помръдна. После се зае да разтрива гърдите ѝ и да я потупва по бузите. Когато нищо не помогна, той посегна към сандъка зад себе си и извади едно шише, чието съдържание изсипа в гърлото на Щехлин. Остатъкът разнесе по гърдите ѝ и започна да го втрива.
Минути по-късно по стълбите се чуха стъпки. Стражите се връщаха, а зад тях идваше Симон Фронвизер, когото бяха срещнали на улицата. Той се наведе заедно с палача над акушерката и я ощипа над лакътя. После извади игла и я забоде дълбоко в плътта ѝ. Когато тя продължи да не помръдва, той сложи малко огледало под носа ѝ. Огледалото се изпоти.