– Жива е – каза той на Йохан Лехнер. – Но е в безсъзнание и един бог знае кога ще се събуди.
Секретарят се свлече в стола и разтри прошарените си слепоочия. Накрая вдигна рамене.
– В такъв случай не можем да я разпитваме повече. Ще трябва да почакаме.
Георг Аугустин го погледна изумен.
– Но Негово превъзходителство граф Сандицел ще пристигне след няколко дни. Трябва да му покажем виновника!
Михаел Берхтхолт също заговори:
– Знаете ли какво става навън? Дяволът се разхожда. Самите ние го видяхме току-що. Хората искат да приключи...
– По дяволите! – Лехнер удари с ръка по масата. – Това го знам и аз самият! Но в момента не можем да продължим разпита. От нея и самият дявол дума не може да изкара! Искате да си признае, докато е в безсъзнание? ... Трябва да почакаме. А сега всички нагоре, всички!
Симон и Якоб Куизъл отнесоха припадналата акушерка обратно в килията ѝ и я завиха. Лицето ѝ вече не беше синьо, а тебеширено бяло. Клепачите потрепваха, но дъхът ѝ бе спокоен. Симон погледна палача отстрани.
– Вие го направихте, нали? – попита той. – Дали сте ѝ нещо, за да прекъснете изтезанието и да спечелим време. И после ме помолихте чрез жена си от обяд да чакам отвън, за да могат стражите да открият мен, а не баща ми, който би могъл да забележи нещо.
Палачът се усмихна.
– Няколко цветчета, няколко плодове... Тя ги познава всичките, знаеше в какво се забърква. Можеше да свърши и зле.
Симон погледна бледото лице на акушерката.
– Имате предвид? ...
Якоб Куизъл кимна.
– Корени от мандрагора, няма нищо по-добро. За щастие аз... ние открихме няколко. Срещат се много рядко. Не чувстваш болка, тялото заспива, страданията на земния свят са само видения на далечен бряг. Баща ми често даваше тази напитка на бедните грешници. И все пак... – Той потърка замислено черната си брада. – С аконита май този път прекалих. Исках всичко да изглежда истинско и да завърши както трябва. Още малко и Марта Щехлин щеше да се представи пред Господа. Е, добре, така спечелихме малко време.
– Колко?
Палачът вдигна рамене.
– Един или два дни. След това парализата ще я отпусне и тя ще може отново да отвори очи. И тогава... – Той погали спящата Марта по лицето, преди да напусне килията. – Тогава ще трябва да ѝ причиня много болка.
Гърбът му изпълни целия отвор на вратата.
9.
Събота, 28 април 1659 г.
9.00 ч. сутринта
На следващата сутрин лекарят и палачът седяха на чаша слаба бира във всекидневната на семейство Куизъл и разговаряха за случилото се в последните дни. Симон бе мислил цялата нощ за акушерката, която бе в несвяст, и се бе тревожил, че им остава твърде малко време. Сега мълчаливо отпиваше от бирата си, а Якоб Куизъл пушеше лулата си до него. Трудно му беше да се съсредоточи, защото Магдалена постоянно влизаше във всекидневната – да вземе вода, да нахрани пилетата под пейката... Единия път тя коленичи точно до Симон. Сякаш неволно докосна бедрото му и през тялото му премина тръпка.
Якоб Куизъл му бе казал, че дъщеря му е помогнала да открият мандрагора в гората. Оттогава симпатиите на Симон към нея още повече нараснаха. Това момиче бе не само красиво, но и умно. Жалко, че на жените бе отказан достъпът до университета. Симон бе сигурен, че Магдалена щеше засенчи всички тези учени шарлатани.
– Искаш ли още една бира? – попита дъщерята на палача и му наля, без да изчака отговора му. Усмивката ѝ напомни на Симон, че на този свят съществуват и други неща освен изчезнали деца и самозвани инквизитори. Той ѝ се усмихна в отговор. Но после мислите му отново се потопиха в мрак.
Снощи той трябваше да придружи баща си по време на една домашна визита. Ратаят на селянина Халтенберг имаше опасна треска. Правиха му студени компреси, бащата на Симон му пусна кръв. Той успя да убеди баща си да използва малко от "съмнителния прах", както го наричаше старият. Симон го бе прилагал при треска неведнъж и знаеше, че се приготвя от дървесината на рядко дърво. Симптомите на болния му напомниха друг случай, когато един колар от Венеция бе припаднал на улицата до тях. От устата на мъжа се разнасяше зловоние, тялото му бе осеяно с гнойни язви. Хората говореха за френската болест и за това, че дяволът наказвал с нея онези, които се отдавали на порочна любов.