– Ако все още са живи – измърмори Симон.
След това младият лекар отново се замисли.
– Софи видяла Дявола долу край реката, разпитвал за малкия Крац – каза накрая той. – Малко след това детето бе открито мъртво. Мъжът бил висок, с наметало, шапка с перо и белег напреко през лицето. Освен това имал ръка на скелет, поне така твърди момичето...
Якоб Куизъл го прекъсна:
– Слугинята от странноприемницата на Земер също видяла мъж с ръка от голи кости.
– Вярно! – каза Симон. – Бил е там преди няколко дни с още няколко мъже. Слугинята каза, че приличали на войници. После се качили нагоре и се срещнали с някого. С кого?
Палачът огреба мехлема от хаванчето и го прехвърли в един съд, който завърза с парче кожа.
– Не мога да търпя войници да се мотаят из града – избуча той. – Войниците носят само неприятности. Пият, крадат и рушат.
– Между другото, като стана дума за рушене... – каза Симон, – Шрефогъл ми каза миналата нощ, че не само складът е пострадал. Някой е бил на строежа на приюта за прокажени. Не останал камък върху камък. Пак ли са аугсбургци?
Якоб Куизъл махна пренебрежително с ръка.
– Едва ли. Този приют им е от полза. Те се надяват, че тогава никой няма да стъпва при нас.
– Е, тогава може би са някои колари, които се страхуват, че при преминаването оттук ще се заразят с проказа – подхвърли Симон. – В края на краищата търговският маршрут не е далеч от пътя за Хоенфурх.
Якоб Куизъл плю ядно.
– Аз и в Шонгау познавам достатъчно хора, които могат да напълнят гащите по същата причина. Църквата иска приюта за прокажени, но благородниците са против, защото ги е страх, че търговците ще започнат да избягват нашия град.
Симон поклати глава.
– Но такива приюти има в много от големите градове. Дори в Регенсбург и в Аугсбург...
Палачът отиде да прибере мехлема в шкафа с лекарствата.
– Нашите търговци – извика той от другата стая – са страхливи помияри! Някои от тях редовно се отбиват при мен. Чумата е още във Венеция, а те вече треперят!
Когато се върна, носеше здрава тояга от лиственица и се хилеше.
– Във всеки случай трябва да огледаме по-отблизо този приют. Имам чувството, че се случват твърде много неща наведнъж, за да е обикновено съвпадение.
– Сега ли? – попита Симон.
– Сега – отвърна Якоб Куизъл и размаха тоягата. – Може би този Дявол е някъде там. Винаги съм искал да му ощавя гърбината.
Масивното тяло се провря през тясната врата и излезе навън в априлската утрин. Симон потръпна. Нямаше да се изненада, ако и самият дявол се страхуваше от палача на Шонгау.
Строителната площадка на приюта за прокажени се намираше в разчистен горски терен край пътя за Хоенфурх на не повече от половин час от града. Симон обикновено наблюдаваше работниците, когато минаваше оттам. Бяха поставили основите и градяха стените от кирпич. Лекарят си спомни, че последния път бе видял дървени конструкции и скеле за покрива. Основите на малкия параклис също бяха положени.
В проповедите си от последните месеци свещеникът не пропускаше с гордост да спомене напредващия строеж. Църквата отдавна лелееше желание да построи приют за прокажени. Все пак грижата за бедните и страдащите бе нейна основна мисия. Освен това заразно болните представляваха опасност за целия град. Досега ги изпращаха в приюта в Аугсбург. Но аугсбургци имаха достатъчно прокажени, затова в последно време с неохота приемаха чужденци. Занапред градът нямаше да се кланя никому. Приютът за прокажени щеше да е един от символите на независимостта на Шонгау, макар че малцина в градския съвет поддържаха строежа.
Сега строителната площадка представляваше ужасна гледка. Стените бяха срутени, сякаш нещо се бе врязало в тях с необикновена сила. Скелето на покрива се извисяваше в небето като опушен скелет, повечето от дървените конструкции бяха раздробени на трески или изгорени. Във въздуха се носеше мирис на мокра пепел. В канавката край пътя бе заседнала кола, натоварена с дъски и бъчви.
В края на площадката до стария кладенец бяха насядали група майстори и се взираха мрачно в останките от строежа. Работа за седмици, ако не и за месеци, бе отишла по дяволите. Строителството на приюта бе осигурявало прехрана за мъжете и сега бъдещето им тънеше в неизвестност. Църквата все още не се бе произнесла какво смята да предприеме.
Симон поздрави работниците с кимване и пристъпи към тях. Те го наблюдаваха с подозрение и продължаваха да дъвчат хляба си. Очевидно ги бе смутил по време на хранене, а те нямаха намерение да губят оскъдната си почивка с бъбрене.